"Жребци на Нощта III"

Спрях да тичам, за да рабера къде се бях озовал.

Влак. Огромен, само ширината на вагоните беше колкото църковна зала. Фучеше като стрела през подземията, подминавайки спирките. Беше празен, не, пуст. Не знам дали дори имаше машинист.

Луминисцентните лампи, до колкото работеха, обливаха всичко във синьо-сив студ.

И после чух звуците. Първо скърцането на острите й като бръснач нокти по стъклото. После дрънченето на ужасната верига и свистенето на куката във въздуха. Те пронизваха монотонния ритъм на колелетата и релсите. Намерих отражението й в прозореца. Беше плашеща гледка. Наподобяваше скелет на антропоморфна котка, облечен в сива динозавърска кожа. По бедрата й падаше лилава, прокъсана, сатенена препаска, а върху раменете й можех да забележа останките на сходно горнище. Лицето й... Нямаше нищо общо с човешкото - хищно, с малки очи и огромни оголени зъби. Опашката й се мяташе в ритъм, контрабалансирайки люлеенето на вагона.

- Ето те и теб, little plaything.

"Проклети шифтъри!", помислих си аз и започнах отново да бягам. Напред, само напред. Зад себе си чух смях и усетих бързото движение на атлетичното й тяло.

Тичах.

Хвърлях се през врати, прескачах от вагон на вагон и тичах... А тя все повече и повече се приближаваше.

***
Не зная защо реши да ловува точно мен. Шифтърите са такива - харесват си жертва и я преследват, докато не изтръгнат от нея своя трофей - крайник или череп. Видях я за първи път в облика на милата ми, мъртва баба. Промъкна се през прозореца на стаята ми и увисна от тавана. След около минута, в която само ме гледаше, свали "облика" и показа същината си.

Не каза нищо, не издаде звук, не можех дори да чуя дишане.

След това просто скочи към мен и аз побягнах.

***

Наложи се да започна да прескачам редиците от седалки, вместо да бягам по коридора в средата. Шифтърите все пак използват и хладни оръжия и нейното беше красива верига със странна кука накрая - сребриста, начупена, с детайлни гравюри, инкрустирани червени камъни и заточени ръбове.

Катерех се по седалките, защото когато не успяваше да ме улучи, куката засядаше в тях.
***

След като се озовах на улицата успях да се кача на някакъв мотор. И отпраших, оставяйки шифтъра далеч назад. Мразя шифтъри. Единствената ми надежда за спасение изглеждаше да се добера до някоя пушка. Забих се в първия оръжеен магазин и след като отърсих стъклата от себе си грабнах най-близкото оръжие и някакви амуниции.

Шифтърката се появи на вратата точно, когато бях сложил последния патрон в помпата. Изстрелях всичките на серия, но единственото, което постигнах беше да я отдалеча от вратата. Започнах отново да тичам - през улиците на покрайнините на града; през порутени сгради; през едва започнати строежи...
Тя винаги беше само няколко крачки зад мен.

***

Стигнах последната врата. Оказа се, че влакът не се задвижва от локомотив, както очаквах. Пред първия вагон нямаше нищо - само релси и ярко слънце. Бяхме се озовали някъде високо. Беше ранен следобед.

Чух как веригата свисти отново във въздуха, докато господарката й я завърта за пореден полет.

Скочих...

Последното нещо, което помня е как започвам да падам.

Пронизваща болка в опакото на дланта ми.

И онзи ужасен свистящ глас...

- Got you!