Квадратно стълбище с дървена ламперия в кехлибарен цвят.
Тичам.
Дробовете ми горят, подгизнал съм в пот, явно бързам от доста време. ТЯ е
тук. Почти летя нагоре. Първи етаж, трети, пети. Коридор с карминов килим.
Врата...
Паркетният под е облян в кръв. Не
поглеждам към трупа, не смея. ТЯ, сякаш се материализира пред мен. Катранени
коси на кок, бяло лице, което е по-кръгло, отколкото е подходящо за спортната ѝ
фигура. Стилен, скъп черен анцуг. Лъскави бели маратонки. Сини
очи с налудничава, победоносна искра...
- Ти! Ти я уби!
- Естествено, скъпи. Ти си само мой.
Нададох рев и в ръцете ми се озова меч. Насочих го към гърдите й и я
пронизах. Ръката ми спря, когато гардът удари ребрата ѝ.
ТЯ се изсмя.
- Не, миличък... Толкова лесно няма да се отървеш от мен.
Извиках. Мечът беше изчезнал, а в ръцете ми се появи кинжал. Разпорих
гръдния ѝ кош напреки, а ТЯ не спираше да се смее.
- Умри! Не искам повече да те виждам! Изгори!
ТЯ ми намигна, след което изчезна в облак лилаво-сив дим. Беше се озовала
зад гърба ми. Усетих как ръцете ѝ се увиват около
торса ми, а ризата на гърба ми стана топла и още по-мокра.
- Аз съм завинаги, скъпи. - игрив шепот в ухото ми. Стори ми се чак
вулгарен.
- Кучка!
Беше единственото членоразделно нещо, което можеше да напусне устните ми.
Чувствах се див. Първични, почти животински инстинкти бълбукаха в кръвта ми и
от гърлото ми се изливаше речта на искрения, всепоглъщащ гняв. В ръцете ми се
появи нов меч. Блъснах я, завъртях се.
Едно движение. Чист, почти перфектен замах. Острието я разполови. Краката ѝ
се подкосиха и паднаха.
Тя продължаваше да се смее. Така се смеят хората, които предвкусват
победата. Така се смеят злодеите по филмите. Гласът ѝ изпълваше
кърваво-кехлибарената стая и отекваше някъде дълбоко в задната част на главата
ми. Горната част на тялото ѝ все още висеше във въздуха и тя ме гледаше нагло.
- Ще бъда с теб до края на света. - и тази ужасна полу-усмивка; хищническа,
арогантна и лукава.
Слепоочията ми туптяха, сърцето ми се опитваше да пробие и да я стисне за
гушата, дробовете ми се бяха превърнали в пещите на ада, а гърлото ми беше вече
напълно загубило способността да издава звуци. Усетих тежест в стиснатия си юмрук
и осъзнах, че съм хванал хладната дръжка на боздуган. Не мислех, не чувах, не
отклоних взор от пламналите й очи.
Дясната ми ръка се премести до лявата и се намести върху хватката. Събрах
последните си сили и вдигнах тежката, покрита с конуси, глава. Мускулите ми
боляха, ставите ми скърцаха... Всичката ярост на света се вливаше в този един
вертикален замах.
Ударих я.
Боздуганът започна да потъва кървавия торс и да набира всичко около себе
си.
Действието бе сякаш на забавен каданс, арката, синьо-сивата топка, която се
забива в червената линия, гънките, хлътването на плата и
плътта...
Устремът спря на няколко пръста от гърлото.
За миг, тя спря да се смее и ме гледаше леко изненадана.
Аз стоях и се опитвах да продължа да натискам. Само още няколко сантиметра.
Само още малко сили...
Тя пак се усмихна и леко се приведе към мен.
- За винаги, скъпи. Казах ти. Мен не можеш да убиеш.
И след това остана само облаче черно-синя мъгла.
И след това останах сам.
