"Модерно"

- Спри. - каза лорд Карол, гледайки през прозореца - Питър, какво е това горящо нещо на тротоара?
 - Мисля, че е от новите автомобили с нефтен двигател, сър.
 - Защо някой би ползвал подобно нещо?
 - Дочувам, че са доста популярни сред по-младите, които не знаят какво да правят с парите си, сър. Било модерно и вдигало адреналина.
 - Глупава мода, сигурно ще отшуми бързо - каза лорд Карол и сбърчи нос - Тръгвай.

Електрическия двигател стартира и безшумно насочи лимузината сред добре поддържаните зелни дървета, към кулата от стъкло и стомана. Утрото бе топло, а въздухът - кристално чист.

"До Дъно"

Посегнах към чашата уиски и я повдигнах към устните си. Празна. Мамка му. Пресегнах се към бутилката и се опитах да изцедя последните капки златиста упойка от нея. Но не, отвътре беше суха и куха. В изблик на гняв изпсувах и я запокитих към стената. Шишето се разби с удовлетворяващ сетивата трясък и разсипа парчета стъкло по пода като блещукаща малка заря. Звука на падащите късове ми напомняше звъненето на фейски камбанки.

Изправих се, съборих два алкохолни трупа и се запътих към хладилника. Пътешествието беше трудно и изпълнено с перипетии - трябваше да намирам опора, да прескачам още руини от предните няколко дена, да внимавам да не настъпя някой от захвърлените, изписани и задраскани листове. Не се смейте - хартия и плочки е почти толкова добра комбинация, колкото бананова кора и анимационен герой. След половин цигара, едно сериозно залитане, и много ловко маневриране покрай полупрозрачните стърчащи зъбери, които гневът ми бе издигнал по пода, най-сетне стигнах заветната цел. Предполагам, че пиратите от разказите са се чувствали така, когато са изваждали ковчега със съкровище от пясъка на някой зле картографиран остров.

Отворих вратата и сърцето ми подскочи до ушите. Имаше половин бутилка уиски. Имаше и половин кутия цигари. Не знам какво правеше последната в хладилника, но реших, че нямам намерение да се оплаквам... Май е време да обясня нещо. Не знам как се появява каквото и да било в хладилника. Живея сам и купих това нещо на разпродажба преди три години. Сложих го в малкото си жилище (кухня, спалня, тоалетна, баня) и го включих... И когато го отворих, вътре вече имаше всичко, което ми беше необходимо. След това пак. И пак... Някакъв приятел се опита да разбули мистерията. Донесе си оборудването, прекара две нощи на пода в кухнята ми... и не успя да засече нищо. Според всички изчисления и измервания, в хладилника ми няма и грам магия. Личната ми теория по повода е, че едно село от феи, които ми дължат голяма услуга, са решили да го зареждат когато никой не гледа.

Успях да се върна на стола пред масата. Налях си питие и заредих нов лист в пишещата машина. По принцип правя черновите си на ръка, но след първата бутилка преди три дена... Е, да кажем, че в момента сигурно ще ме арестуват за фалшификация, ако се наложи да подпиша нещо. Клавишите водят само до печатни грешки, които могат да бъдат преглътнати. Улових поредната летяща мисъл и започнах да тракам. Три дена вече проклетото заклинание не излиза. Не обичам да ги пиша, не обичам да ги ползвам, но понякога се налага. СЕГА се налага. Не ми остана нищо друго. След пет минути прочетох листа, напсувах го, напсувах и себе си, теглих две големи черти с маркера и го захвърлих при другите.

Отпих от уискито и забодох лицето си в ръце. Някаква част от мозъка ми каза, че съм държал по-малко абразивна шкурка като дете. Казах на този свой аспект да се омита и се опитах отново да подредя мислите си. Да спра да треперя. Да убия желанието на стомаха ми да излезе и да ме ошамари.

Дони беше мъртъв. Преди няколко дена видях последните му мигове - стоеше като бастун и се пулеше невярващо в дланите си. Държеше собственото си сърце в шепи. Не бях толкова стъписан от смъртта му, колкото би било редно. Даже напротив - изненадвам се, че оцеля толкова дълго време, все пак имаше навика да се навира в най-малоумните ситуации. Не... това, което не можех да преглътна, беше оная кучка, жена ми. Затворех ли очи, виждах и чувах как се смее като малко момиченце, което току-що е замерило някого с воден балон. А до нея, прехвърлил ръка около раменете ѝ, седеше Чансън. Онзи, заради когото сатанистите по филмите са откачени копелета. Онзи, който можеше да ѝ обещае всичко онова, което аз отказвах да ѝ дам - власт, сила, позиции... Копелето му с копеле.

Алкохола в чашата свърши и аз налях нова. Отпих. Чувствах се безпомощен, малък, обиден и много, много огорчен. Не знам дали сте вкусвали някога истинско предателство, но то е нещо, което забива нокти в гърлото ви и обгръща сърцето в ледени висулки. ОСТРИ ледени висулки. Тя се бе подиграла с мен. След всичко, което някога бях преживял, подир най-добрите и най-лошите ми дни, аз бях решил да си взема отдих. И тогава се появи тя. Бяха най-прекрасните пет години от съществуването ми. Пишех, дишах, имах нормална работа. Беше идилично. Всичко онова, което някога бях искал да имам: малък, но уютен апартамент, нормално работно време, злободневие... И някой, с когото да споделям всичко това.

Но, уви.

Усетих как мислите ми стават все по-мрачни. Чувствах се толкова уморен, толкова отпаднал... Петдесет години бях прекарал в бягане и гонене. Пет десетилетия, удавени в кръв, жлъч, ектоплазма и писъци. Гърбът ми носеше твърде много белези от ножовете, които се бяха озовавали в него, няколко от които дори чисто физически. Бях погребвал приятели, врагове, познати и случайно замесени хора. Поне четири пъти ми се бе налагало да КОПАЯ гроб за някого или нещо. И сега това. И сега оная кучка жена ми. Винаги бях оцелявал, винаги. Сърцето ми носи, може би, повече белези дори и от гърба. Но това беше крайно и неочаквано. Това беше... Никого преди не бях допуснал чак толкова близо и толкова навътре. Надали би ми коствало много да я убия и да ѝ отмъстя, но... Но тази рана... е по-дълбока от предните.

Налях остатъка от бутилката в чашата и се отпуснах в стола. Мозъкът ми долови сигнал от ушите и аз си дадох сметка, че радиото не е спирало да работи от три денонощия. До мен долиташе гласът на Майк Патън, който приканваше "Take this bottle". И се чух да мисля "Да, защо не. Ей я там, бутилката."

"Take this bottle..."

Станах, направих няколко крачки и се строполих на колене върху пода.

"Take this bottle..."

Напипах остър къс бутилка.

"I can wait to love in heaven..."
"Take this bottle and just walk away..."

"На Чаша Чай VI"

Оставих томчето настрана и погледнах събеседника си, който държеше чайник от масивна, груба, черна стомана и наливаше липов чай в две мръснозелени алуминиеви канчета.

- Книгата на този войник... След последната страница има още бели листове. Защо?

- Защото можеше да не завърши там.

- Но... Но нима не се пишат до край?

- А не съм ли я написал до край?

Отпих замислено, опарих си езика и добавих супена лъжица мед.

- Мислех, че се пишат предварително.

- Нищо никога не е изцяло написано предварително. Особено, когато вътре са намесени хора.

- Искаш да ми кажеш, че ако той не се беше предал... Ако не се беше отдал на отчаянието си... Можеше да оцелее?

- Най-бързия начин да стигнеш до мен е да спреш да се бориш. Мислех, че сме го споменавали.

Загледах се в ухиления череп и се опитах да прочета изражението му. Изчакваше. Явно не можех да очаквам готови отговори. Отпих отново от чая и погледнах към томчето, с аромат на стара книга и барут.

- Свободна воля. Хората имат свободна воля. Ако се предадем, ако се откажем, ако изберем да сложим край - слагаме край. Това ли е? Ако стиснем зъби и се борим книгата е по-дълга.

- Не само. Четивото също така става и по-стойностно.

Ухилката му се наби повече на очи и той отпи от димящото канче. Аз се отпуснах в стола и оставих мислите си да бродят, докато гледах как парата се опитва да се кондензира в облак в най-високата си точка.

"Из Чаената Библиотека III"

Юли Ясенов - "Кедъра" не можеше да заспи. Въпреки изтощението, въпреки умората, въпреки знанието, че тези малко на брой часове са безценни, той не можа да заспи. Мислите го тресяха, караха кръвта му да кипи във вените и да помпа бодрост в мозъка.

Той се изправи в леглото и се огледа - от заетите койки се чуваше умерено дишане, тук-таме похъркване. Юли вдиша дълбоко - прах, мухъл, студ - и свали босите си крака на пода. Потрепера. След което се изправи и отиде до общата маса, на която имаше химикалки, стек хартия, стек пликове и стек писма. Той седна на сгъваемото столче, надраска на бързо няколко реда и прилежно пъхна плика по средата на купчината.

Отвън се лееше сивкавата светлина на облачния следобед. Беше нетипично тихо. Кедъра се замисли, че караула може би вече е стигнал до другия край на комплекса, но нещо все пак не беше наред. Не се чуваха обичайните звуци - лай на бездомни кучета, шум от стъпките и тихите разговори на случайни цивилни. Светът се беше превърнал в глуха бледо-сива мъгла, която оцветяваше цялото му обкръжение и омекотяваше дори най-тъмните сенки. Мислите продължаваха да бушуват и да инжектират адреналин във главата. Миражът наоколо само унищожаваше надеждата за разсейване и акцентираше яркостта на вътрешния диалог. Юли отупа ръце в камуфлажните си панталони, изправи се и се понесе навън.

Не срещна никого по пътя към изхода, което беше леко странно, но не невъзможно. Дневната светлина извън сградата по нищо не се различаваше от свелтината вътре. Небето бе изпълнено с ниски плътни облаци, въздуха носеше аромата на стара мазилка, барут и зима. Босите крака се бяха отказали от опитите си да подадат жалба и сякаш се бях примирили, че ще им е студено и ще газят по камъчета, счупени плочки и малки късове от отломки. Кедъра се завъртя на пети, избра си за посока север-северозапад и тръгна. Главата му отчетливо тракаше ред след ред, докато краката му го носеха все напред. Подмина порутения кладенец, от който все пак успяваха да черпят вода. Заобиколи останките от едноетажна къща, пред прага на която хора бяха струпали цветя, снимки и свещи. Вяло прескочи няколко малки кратера от неуспешните опити на няколко цивилни, въоръжени с гранати... И стигна до дупка в оградата. Дупката не трябваше да е там, но и не изглеждаше като да има някой наоколо. Юли се наведе леко, промуши се и тръгна към полето и окопите, които бяха останали от някогашния парк, намиращ се на края на града.

И тогава той чу сирената. Звукът беше остър, силен и режещ. Вой, с който беше свикнал, вой който го караше да бъде нащрек и да дава сто процента от себе си и уменията си. Но не и днес. Днес за него това бяха първите ноти на интрото на песен. Днес този звук събра искрящите в главата му мисли в сноп, след което ги удари с ковашкия чук и ги оформи в едно ясно и непоклатимо решение. Юли спря на едно място и се ослуша за следващите тонове. За ритъма на оръжието, който неговите уши приеха като барабан. За звука от гранатите, който беше бас-линията. За виковете на бойците - хор, който никога не можеше да изпее грешен тон. Кедъра чу мелодията и музиката съвсем наблизо. Усмихна се към небесата и се насочи към своя реквием.

***

Джет затвори пощенската кутия и се върна в апартамента си. Влезе в хола, започна да сортира писмата... И замръзна. В ръцете си държеше прост плик, адресиран до него. От "Кедъра". Джет се разтрепера - та нали погребението му се състоя едва завчера! С почестите, със сълзите, със речите, със залпа за паднал герой... Едва-едва се добра до бюрото и се сгромоляса на стола. Със слаби пръсти, той отвори плика и разгъна листа хартия:

" Здравей Джет,

Пиша ти за да ти благодаря. През всичките тези години ти бе верен другар и безценен приятел. Винаги ми бе опора, когато имах нужда и винаги ми даваше кураж. Никога нямаше да стигна до там, до където успях без теб. Знай, че именно този кураж ми служи най-добре през всички перипетии, в най-тежките ми моменти и в най-страшните ми изживявания. Твоята вяра в мен ме крепеше, докато се развивах професионално, а твоите съвети винаги спасяваха личния ми живот.

И за това - благодаря. Но вече трябва да посрещам света със своя кураж. А той може би не е толкова много.

Благодаря за всичко и прощавай.

                                                       Юли."

Джет остави намокрения лист да падне от ръцете му и с последни сили се пресегна към копчето за shuffle на компютърния плейър...