"Цигара пред бара"

Ръцете на Томи се разтрепериха и протегнаха сияещото екранче към мен.

- Карла... Вземи го. Вземи го и не ми го давай до края на вечерта.

След това стана, извади кутията с цигари и се насочи към изхода. Никога не го бях виждала такъв. Оставих телефона с лицето надолу и се загледах в гърба, който се носеше към вратата - крачката бърза и леко неравномерна, раменете стърчаха и сякаш избутваха хората от няколко педи разстояние, главата беше заключена в посока навън - като крайно упорит компас. Стъпка, пет, десет, петнадесет... И вратата се затвори зад него. "Ще му мине." - помислих си - "Каквото и да е, ще изпуши една цигара, ще се успокои и ще му мине." Загледах се отново в бандата, заслушах се в що-годе успешния кавър на песен от детството ми и се опитах да излича очите на Томи от вътрешната страна на клепачите си.

Групата беше добра. Барабаниста малко клатеше, но басиста и китариста успяваха да замажат. Вокала... вокала... Исках да ми пее. Беше нисък, с криви черти на лицето и оредяваща коса. Но исках да пее. Исках да не спира. Там, на сцената, той беше с три глави по-висок и двадесет години по-млад. "Успя да ме разсее", това се опитвам да кажа. След около четири песни раздадоха пепелници в заведението "За да не шумим на съседите" и аз си спомних, че Томи е още навън, спомних си очите му, спомних си треперещата ръка. Реших все пак да го извикам далеч от студа и близо до давещият шум на колоните. Проправих си път през изникналата сякаш от нищото димна завеса, направих крачка през прага и вратата хлопна зад мен. Един цял свят се затвори зад гърба ми - далеч, далеч, далеч... Друга галактика в друго измерение. Така, де, видях Томи почти веднага.

Видях коса, върху която се беше оформил лед; видях пара, която се вдигаше от лъскаво чело; видях дъх, който обвиваше цялото това нещо в ореол; видях прокъсан шал, от който висяха дълги шарени конци. Под шала имаше юмрук. Пред юмрука беше зида, ограждащ двора на заведението. В мазилката имаше овално, керемидено петно с размер малко под педя. Чувах глухото, неритмично удряне на далечен басов барабан. Не идваше от вратата, не идваше от прозорците, не идваше от улицата. Носеше се от стената - като цунами в язовир, предизвикано от изпусната в центъра му бомба, което чуваш от другата страна на планината. Туп... туп, туп... туп... ТУП...

***
Запознах се с Томи преди две години – някой го доведе на един купон и си го "осиновихме". Томи беше, и е, един от най-приятните хора, които можеш да срещнеш - пацифист до мозъка на костите си, който винаги търси най-малкото зло и най-мирното разрешение на всеки спор, горд притежател на гръмък, заразен смях и широка, блага усмивка. Когато не го псувам на "нескопосано копеле" му цивря на рамото. Не съм единствена - жени, мъже, момичета, момчета... раменете на Томи са попили повече сълзи, отколкото аз съм изплакала за всичките си години живот, а той сякаш е построен за това - метър и седемдесет и девет плът и кости, поставени на тази земя за да се сгушиш в тях и да се наревеш на воля. Човек, който винаги ще потърси как да ти помогне, как да те успокои, как да те разсее, как да ти набие в главата, че има надежда; с очи, които виждат и малкото добро в теб, искрят и сякаш казват "Давай! Можеш! Мама ти, стисни зъби и ще се справим!"

***

- Боже господи! - възкликнах, докато приближавах плахо към него.

Очи. Очи с цвета на радиоактивен облак от анимационен филм. Болно неоново зелено. Студено. Пронизващо. Гледащо към някаква цел, която може би е чак на луната, а може би е отвъд нея. Това бяха очите на Томи в момента, в който се обърна към мен.

- Карла... Извинявай. - каза той и се обърна пак към проклетия зид. Юмрукът пак тръгна и свали ново парче от мазилката.

- Какво става, по дяволите?!?

- Сигма. - каза Томи - Телефонът се отключва със сигма. - и пак удари стената. Този път по-слабо.

Бръкнах в джоба на якето си и извадих устройството, което бях тикнала там като станах от масата. Три наляво, едно по диагонал, едно по диагонал, две на дясно. На екрана пишеше "Scythe". Съобщението беше дълго. "

***

Томи е женкар. Чувала съм, че е имал и сериозни връзки, но когато се запознахме си имаше харем. Пили сме с някои от мацките му, пили сме даже с няколко от мацките на куп и аз никога не съм го виждала да се привързва твърде много към жена, не и по онзи начин. Каквото и да си мислят хората, с него дори не сме се целували; няма и да го бъде, а си знам как изглежда - сякаш е обвързан с всяка мацка, която е около него. Но Томи не се втурва във връзки. Не се влюбва. Попива чуждите сълзи, целува устните, прегръща кръстовете, взима каквото му е нужно, дава точно толкова, колкото взима и продължава напред. Мислех си, че съм го изучила, че съм го опознала, че дългите нощи пълни с алкохол, музика и разговори, са изчерпили разказите за живота и миналото му... Scythe. Никога не бях чувала този прякор от човека, който ми разказваше за случка, когато е бил на десет, от която още се срамува; от човека с трите развалени годежа и спонтанния аборт на мацка, която дори не му е казала, че презерватива се е скъсал; от другаря, който говореше с мен по телефона, докато седеше на тоалетната чиния.

***

От: Scythe

Това е сбогом. Съжалявам. Имам съпруг, на когото обещах да съм вярна и физически и морално. И бях. И съм. И ще бъда. Алкохола вече не помага, садик. Миналият път се наложи да ме натовариш на таксито и да ме стовариш пред вратата на хотелската стая. Не исках да тръгваш. Не искам да помня. Сбогом, садик, благодаря ти за 27 прекрасни години.

***

Пуснах телефона в джоба, пресегнах се към рамото на Томи и го завъртях. Юмрукът тръгна към мен и рязко се отпусна до тялото му. За миг видях очите на малко дете, след което клепачите паднаха.

- Прощавай - прошепна той.

И рухна.

Канарата се строши.

Седях, подпряна на зида, държейки в ръцете си малко, плачещо момче, което никога не бях срещала през живота си.

От другия край на галактиката се лееше стара балада от детството.

Шалът рисуваше червени рози в снега.