Седяхме отново в малката стаичка. Бях решил да прекарвам време тук, с
книгите. Тази, която току-що прочетох беше на един млад господин със бляскава кариера и трагичен край.
- Маниите често ли са път към теб? - попитах аз
- Всеки път води до мен. - каза събеседника ми спокойно.
- А защо се получават? С такава сила?
- Защото човеците понякога имат проблеми с волята. Ако тя не стига нито
за да си дарят свобода, нито за да се самооковат, те се сриват.
Загледах се във масивната обсидианова чаша, от която се вдигаше пара. Никога не съм си
мислил, че може да се направи чаена чаша от вулканично стъкло. Замислих се отново над
книгата, която тъкмо бях оставил... Нещо не ми се връзваше.
- Момент... Сетих се... А защо вътре имаше страници от книгата на Лариса и
Джет?
- А нима мислиш, че в твоите книги няма страници от други? Или че в
техните няма твои страници? Задаваш ми глупави въпроси, особено след като си
гледал линиите в огледалото.
Черепа ме изгледа поти разочаровано. В опит да скрия срама си, забих нос в
лавандуловото ухание и отпих.
- Явно имам още да се уча как се мисли.
- Имаш. - каза сянакта на живота и ми се усмихна добродушно.
Мартин беше млад и що-годе успешен бизнесмен в разцвета на силите си. Той
вярваше в упорития труд и в това, че не бива никога да се предава. За това на
33 годишна възраст вече имаше собствена фирма, прелестна съпруга и прелестна
малка дъщеричка. С годините той си беше изградил добра етичо-морална основа и
се стараеше да я следва. За това когато замениха малкия апартамент в центъра с
прекрасната къща на края на града, той се нае да подреди така дневната си
програма, че да може да кара както Мирела на работа (защото тя нямаше книжка), така
и Маги на училище.
Беше добър и грижовен баща и мил и обичлив съпруг...
Когато къщата бе готова, той и Мири решиха да преместят Маги в едно частно
училище по-близо до тях. И там, на първата родителска среща, той
срещна НЕЯ - новата класна на Магдалена. Мартин се стресна, когато очите му за
пръв път се спряха на нея. Тази искра, която се разпали в гърдите му, го
притесни, защото беше изпитвал подобно нещо само при първите си срещи с Мирела.
Опита се да игнорира това и да се концентрира над живота си.
Успя в продължение на две седмици, докато Маги не се прибра у дома с
бележка, в която с четливи и изваяни букви се приканваше някой от родителите да се
свърже с НЕЯ. Мартин сметна за най-разумно да я посети на другия ден, след като
закара дъщеря си на училище. Така и така щеше да е там. Срещата протече
с кротък и спокоен тон. ТЯ каза, че Маги е много умно и приветливо хлапе, но
наскоро се е сбила с едно от момчетата в класа. ТЯ не оспорваше, че момчето по
принцип има склонността да е побойник и да се заяжда, но смяташе, че е редно да
говори с родителите и на двете деца, защото в училище не се гледа с добро око
на буйстващите деца...
Някъде на средата на разговора Мартин вече не можеше да се концентрира.
Слушаше гласа ѝ, гледаше как косата ѝ пада по раменете, давеше се в
очите ѝ... Той успя да смотолеви едно "Ще поговоря с Маги, благдаря
Ви..." и се върна в офиса.
През този ден той беше толкова разсеян, че за малко да провали една не много
важна сделка.Взе дъщеря си от училище,
прибра съругата си от работа... Но сякаш действаше на полу-автомат. Мирела си
помисли, че просто се е преработил и не обърна много внимание на странното
настроение на мъжа си.
Мартин спа неспокойно тази и следващите две нощи, но после се успокои.
Мелницата на злободневието го завъртя, зъбчатите колела затракаха рутинно и живота
тръгна по старо му...
До следващата родителска среща. Мири беше у дома с лека температура и се
наложи да отиде той.
- Как мина родителската среща?
- Моля?
- Попитах как мина родителската среща.
- А... добре. Класната е много доволна от малкото ни момиченце. Каза, че е
с буден ум, задава уместни въпроси и взима активно участие в клас. Предложи да
я запишем на СИП по литература догодина.
- Това са чудесни новини!
Мартин кимна и се усмихна вяло.
- Уморен съм. Днес имах тежък ден на работа... - излъга той - Ще си легна
по-рано.
След което стана и се отправи към спалнята им на втория етаж. Облече си
пижамата. Загаси лампата. Легна... И прекара следващите два часа изследвайки
шарките по тавана. И мислейки за НЕЯ. Искаше да крещи. Искаше да псува. Искаше
да не е той. Та нали имаше всичко - жена, която обича, дъщеря, превъзходна
работа... Трябваше да е доволен от живота си. Да е верен съпруг. Да не лъже...
От къде на къде такива плашещи желания в главата му? Защо...
Идните две седмици бяха тежки. Будеше се по-изтощен, отколкото си лягаше.
Губеше концентрация. Беше разсеян. Не се хранеше много. Започна да изглежда
болнав. Мирела се притесняваше за него; дори Маги го питаше какво не е наред. А
той просто отвръщаше с едно "Ще се оправя..." "Напрегнато ми
е..." "Опитвам се да завърша една голяма сделка..." Стандартни
извинения. Стандартни лъжи. Та как точно можеше да им каже какво му беше
всъщност? Или на когото и да било? "В гърдите ми сякаш расте голям,
стоманен кактус. И с всеки следващ ден разкъсва все повече дробовете и сърцето
ми." Не! Щеше да се справи, щеше да се пребори...
И после започна да Я преследва. Първо само в интернет - намери профилите й
в разните социални сайтове... След това откри къде живее и започна да излиза
"на вечерна разходка, да поема малко въздух и да ми олекне главата".
И наистина, след тези си разходки той се прибираше у дома малко по-свеж, с цвят
в лицето...
И никой не разбра, че два месеца той просто излизаше и гледаше НЕЯ от
разстояние. Как ходи. Къде ходи. Как продавачките й се усмихват. Как слага
слушалките и просто се разхожда два часа в парка. Как й стоят дрехите.
И така шестдесет вечери.
През деня след последната вечер, Мартин седеше в офиса си. Беше обгърнал
главата си с ръце и тихо хлипаше. Вратата беше заключена, телефона лежеше на бюрото с
извадена батерия...
Мартин мислеше. Той не можеше да си представи живота по друг начин, освен с
Мирела и Магдалена. Той не можеше и за миг да изневери на принципите си, които
му казваха, че никога не бива да предаваш. Никога не бива да изневеряваш.
Никога не бива да лъжеш... А ето - два месеца вече той правеше именно това.
Лъжеше най-близките си. Изневеряваше на жена си, било то и платонично; от
разстояние... А желанието в него гореше все по-ярко и по-ярко.
И там, на удобния офисен стол, пред масивното орехово дърво, Мартин чу
звук. Беше като трошенето на чаша. Като пукането на леда, който поддава под
краката ти зимно време... Погледна надолу - звука идваше от гърдите му.
Мартин бавно и треперещо посегна към чекмеджето на бюрото си.
- Не мога повече. Предавам се.
Ръката му напипа револвера...
***
Клара се прибра в малкото си апартаментче. Захвърли якето в посока на
закачалката и изрита кецовете си под нея. След това седна на фотьойла до
уредбата и пусна телевизора. "... е намерен в офиса си, след като
секретарката му чула силен гърмеж. Наложило се полицията да разбие вратата. Заварили тялото
на бюрото - с пистолет в ръката. Никой не знае защо видния бизнесмен би направил
подобно нещо. Съпругата му Мирела отказа коментар..."
Клара трескаво загаси телевизора. Това на снимката беше бащата на малката
Маги. С треперещи ръце, Клара посегна към спринцовката. Не желаеше да плаче
днес. Не желаеше да плаче никога повече.
През прозореца я наблюдаваше тихо и невидимо силует с дупка в главата.
Ръката й се понесе към копчето с надпис "Shuffle"...
