"The After-Morning"

Събудих се с тежки клепачи и още по-тежка глава. Сенките и пукнатините на тавана се преплитаха и танцуваха пред едва-фокусиращите ми очи, образувайки кошмарни форми от ранната история на многоклетъчните организми, пъплещи по сушата. Цялото това нещо се завихряше като въртоп около светещата лампа в центъра. Защо не беше загасена, по дяволите? Навън е светло, а часът е... Хм... Около 9:30 сутринта.

Седнах в леглото и огледах щетите от снощи. Огромното, меко, удобно и уютно легло беше най-малко разхвърляното нещо в стаята, може би защото все още не желаех да напусна обятията на пухкавата бяла завивка, която покриваше по-голямата част от него. Върху големия кадифен фотьойл до гардероба с огромното огледало висяха дънките ми. Така преметнати на облегалката, изглеждаха почти подредено. Подът беше осеян с паднали книги, случайни плюшки и женски дрехи, които предполагаемо чакаха да бъдат захвърлени в пералня. Сутрешното слънце изливаше своите нескончаеми орди от фотони през огромния прозорец, който изпълняваше ролята на северна стена. Каквото и да си говорим, мацката имаше много приятна спалня. Дори пердетата изглеждаха някак... High-class. Фактът, че се намирахме много нависоко също допринасяше за усещането, защото покривите на квартала лежаха пред мен като на длан. И все пак не бяхме на последния етаж.

Изръмжах. Ниско, грубо и сутрешно... И изтръгнах мудното си тяло от любящите ласки на чаршафите, за да стигна до панталоните. Пръстите ми бяха някак изтръпнали и аз се псувах на ум, че не съм си свалил бижутата преди да заспя. Ципът измяучи, коланът изщрака и аз се насочих през вратата. Имах бегли спомени, че нейде около огромния хол с ужасно приканващия (и употребен подобаващо) килим се мотае вратата на нещо като баня. Не грешах, а пътьом успях даже да се спъна в чантата си и да намеря в нея четка и паста за зъби. Нямаше никакви индикатори мацката да е още в апартамента, но се надявах да не е решила да ме държи заключен цял ден. Все пак трябваше да стигна до офиса към 11:25. От огледалото ме гледаше някакъв рошав киселяк, който аха-аха и щеше да започне да ми изсипва кофи с вулгарен сарказъм върху главата. За щастие или не, се оказа, че този киселяк съм аз. И реших да не си отварям устата в опити за членоразделности и кохерентност.

Онази първична част от нервната система, която е останала сякаш от рептилската еволюционна фаза и която се бори с всяко едно утро, учтиво ми напомни, че докато качвахме мацката върху кухненския плот сме забелязали машина за кафе. Отчаяно се надявах същата да не е плод на ранните ми мечти, а също и че въпросната завърска нишка ще успее да намери самия безценен кафяв прах по някакъв начин. Сигурно чрез обоняние, или отваряне на всички шкафове един по един. Проследявайки в ума си снощното трасе (врата - под - хол - диван - килим... маса... сте-на...) открих маршрута към така бленуваната кухня. За мое най-огромно щастие пътьом изненадах кутия цигари, която си почиваше на масата (как точно е оцеляла там след бесните конвулсии на мацката, които успяха да съборят всичко останало, си остава мистерия. Явно цигарите имаха доста борбен дух). Събрах всичко хищническо, което можех да извикам и успях да я грабна с ловкост, умение, хитрост... и леко залитане, докато се навеждах към лъскавия махагонов плот. В джоба на дънките намерих запалка, а на халката им висеше вечният джобен пепелник. Трябва да призная, че холът малко ме стресна. Ако страдах от агорафобия, сигурно щях да се метна под голямата осмоъгълна маса в далечния край и да се барикадирам със старинно изглеждащите столове. Това не беше маса за вечеря, по дяволите, това беше маса за банкет.

Успях да се придвижа до кухненската врата в рамките на цигара време, което постижение наградих с тържествено запалване на втора цигара. Забавих се не само заради сутрешната мудност, но и защото периодично бивах обсипван с много силни спомени за предната нощ. Прекарах поне две минути в изключило състояние досами входа, защото си спомних колко красива гледка беше мацката, коленичила пред мен, докато се опирах на готическата библиотека до вратата. Вярвайте ми, никой алкохол не опиянява така, както миризмата на стари книги, примесена с парфюма и аромата на възбудена жена, която до преди малко не е можела да говори. Дори само споменът може да ви накара да примижите блажено и за миг да забравите усещането, че ако не се докопате до кана с катран може да рухнете и да изтлеете. Отворих портала към обещаната земя и агорафобът в мен се кротна като бебче. Кухнята беше уютна, невероятно малка в сравнение с другите три стаи, които посетих... И все така стилна. Приятна бяла дървена маса, удобно изглеждащи дървени столове... Всичко беше изчистено и минималистично. Вярно, по пода имаше разхвърляни контейнери с подправки и чай, но това по никакъв начин не разваляше красотата на мястото. Даже напротив. Единствено съжалих, че ,вилнеейки, не съм употребил масата. На нея открих малка бележка, която ме уведомяваше, че кафето се намира в средния шкаф над плота (помнех го добре, акустиката му беше интересна, както се оказа. Мацката все пак не беше ниска). В бележката имаше и друго. Локацията на ключ, телефонен номер и име. Всичко - изписано много четливо, с приятен, не твърде завъртян, но ве пак стилен (пак тая дума, ама няма как - единствено тя пасва) и що-годе орнаментиран почерк.
Калина. Хубаво име.

Калина явно предпочиташе чай пред кафе, защото имаше само половин пакет силно и скъпо кафе, докато целия рафт на шкафа беше запълнен с малки бурканчета още по-скъп чай. Всякакъв - от каркаде, през мента, до... лотус? Сериозно? Че даже беше и най-изпит. След кратък оглед на пакета кафе, открих, че прахът вътре е на около два месеца, но пък мирише като току-що отворена по-долнопробна марка. Успях да пренеса безценното пакетче до машината и използвайки огромната калкулационна способност на сутрешното си съзнание, приложих най-фино-инженерната мисъл на която съм способен... И най-сетне си направих чаша кафе. Фактът, че на машината имаше надпис "On/Off" и картинка за това кое копче колко дълго кафе пуска, също помогна. Но няма да дам кредит на дизайнерите, те правят машини за течно злато, не им трябва повече кредит. След като изпих чашата почти на екс, си направих втора и се насочих към хладилника. Кисело мляко, масло, колбаси, зеленчуци, хляб, отрязана женска глава... Ок, имаше продукти за закуска.

- Добро утро! - каза симпатичната руса глава

- Ърхръм! - изръмжах аз в ответ, надявах се учтив.

- Ъм... - главата ме погледна озадачено - Ама... КАЗАХ "добро утро!"

- Добро да бъде. - изхриптя от гърлото ми, докато вадех продукти за сандвич.

- Ти... Пич, ти колко точно си още пиян, за да... Хей! ХЕЙ! КАКВО ПРАВИШ?!?
 
- Премествам те - казах аз, нежно държейки русата чипоноска в ръцете си - сиренето е зад теб. А аз съм гладен.

- КОПЕЛЕ, не! Чакай сега. Аз съм говореща глава в хладилник. И има шанс и ти да се озовеш говореща глава в хладилник! А ВМЕСТО ТОВА СИ ПРАВИШ ЗАКУСКА! КАКЪВ ТИ Е ПРОБЛЕМА, БЕ?!?!?!?

- Нямам никакъв проблем. -казах аз спокойно, вадейки бялото блаженство от дъното на студената кутия. - Случайно да знаеш къде Калина държи ножовете?

- В чекмеджето до мив... Абе! Не сменяй темата!

- Мадам... Сукубата може да си пази глава в хладилника, ако ще. Това въобще не ме ебе в случая. Имам нужда от кафе. Имам нужда от храна. Искам да се досъбудя и да стигна до офиса. - сетих се, че и айран трябва и посегнах към млякото.

- Ама... - главата ме гледаше искрено втрещена - Ти... ЗНАЕШ тя какво е?

- Мацка... Ти си глава в хладилник. У дома имам ифрит във фурната.

Тропнах вратата на хладилника и се захванах да закусвам.

"Защо Луната Свети Нощем"

Един ден Онго Бонго се събудил рано сутрин, защото сънувал много страшен сън. Притеснил се той, опитал се да забрави, но не успял. За това Онго Бонго, който бил сънувал страшен сън, отишъл при Мъдрия Старейшина Хаким Кодим.
- Мъдри Старейшина Хаким Кодим, - казал Онго Бонго, който бил сънувал страшен сън – сънувах много страшен сън, който много ме притесни.

- Разкажи ми за страшния си сън. – казал Мъдрия Старейшина Хаким Кодим и запалил лулата си, пълна с билки.

- Сънувах, - казал Онго Бонго, който бил сънувал страшен сън – че Слънцето, Което Светли Високо в Небесата е догонило и изяло Луната, която Тъмнее Ниско в Небесата. Беше много страшен сън.

По онова време, Светът още бил млад и Слънцето, Което Светли Високо в Небесата по цял ден гонело и лудувало с Луната, Която Тъмнее Ниско в Небесата. Тя тъмнеела, защото по цял ден Слънцето, Което Светли Високо в Небесата я напичало и тя била хванала сериозен тен. А нощем било тъмно и само звездите блещукали на черния небосвод, като малки млади светулчици. Каквито, да си кажем право, били тогава.

- Това е много страшен сън, - казал Мъдрия Старейшина Хаким Кодим, изпускайки огромен обръч от дим през лулата си – прибери се у дома, Онго бонго, който си сънувал страшен сън, а пък аз ще се заема с въпроса по мъдър и старейшенски начин.

Онго Бонго, който бил сънувал страшен сън, се поклонил ниско до земята и се прибрал в сламената си къща до брега на Ручея, Който се Вливал В голямото Езеро. (защото тогава светът бил още малък и реките били още едва ручейчета, а моретата били още едва езера)

Мъдрия Старейшина Хаким Кодим сложил нови билки в лулата си и извадил Малкия Сияещ Кристал на Истината (който в последствие се превърнал в прадядото на всички кристални топки, които и до ден днешен се използват от вещици и мъдреци). Погледнал той в Малкия Сияещ Кристал на Истината и много се притеснил, защото сънят на Онго Бонго, който бил сънувал страшен сън, се разкрил пред него като на филм, само че вече не бил Страшен Сън, а бил истина. Мъдрия Старейшина Хаким Кодим открил, че Слънцето, Което Светли Високо в Небесата  има и второ лице, което крие зад гърба си и което е опасно и чудовищно и което, реално, искало да изяде Луната, Която Тъмнее Ниско в Небесата.

Мъдрия Старейшина Хаким Кодим помислил, попушил и след като приготвил множество силни магии за път (да, Мъдрия Старейшина Хаким Кодим бил и магьосник, както всички Мъдри Старейшини след него), взел лулата с билките и една торба с храна и отишъл да посети Луната, Която Тъмнее Ниско в Небесата. (защото тогава светът бил много млад и хората още нямали телефони, или телеграфи, или дори пощенски гълъби, а Луната, Която Тъмнеела Ниско в Небесата все пак била твърде високо и далече, че да може да извика дотам)

Три дни се реел Мъдрият Старейшина Хаким Кодим из небесата, носен от своите магии за път, докато стигнал до Луната, Която Тъмнее Ниско в Небесата.

- Луна, Която Тъмнее Ниско в Небесата, - казал Мъдрия Старейшина Хаким Кодим – идвам при теб с много лоши новини. Онго бонго, който е сънувал страшен сън ми разказа, че в съня му  твоят другар, Слънцето, Което Светли Високо в Небесата, крие страшното лице на звяр, което скоро ще се опита да те догони и изяде. Трябва да те скрием.

- Това е много плашещо, Мъдри Старейшина Хаким Кодим, моля те с твоите мъдрост и опит да ми помогнеш да открия как да се спася.

- Мислих дълго и внимателно и смятам, че ако се качиш Високо в Небесата и ако отидеш в Нощта, Слънцето, Което Светлее Високо в Небесата няма да успее да те догони.

- Добре, Мъдри Старейшино Хаким Кодим, ще те послушам.

Но точно в този момент, скритото лице на звяр на Слънцето, Което Светлее в Небесата, ги чуло и се засилило да хване и изяде Луната, Която Тъмнее Ниско в Небесата. Тя се уплашила и в своето желание да избяга, свалила кожата си с тен и я хвърлила върху лицето на звяра, след което с все сили се затичала по небосвода – нависоко и към Нощта.

И за това и до ден днешен Луната сияе нощем високо в небесата бягайки от страшното лице на слънцето, показвайки своята белота, която била под кожата хванала тен. И само понякога се загръща с мрак, за да се избърше от Звездния Прах, който сипят по нея звездите. И понякога, когато Слънцето отново покаже страшното си лице, което желае да я изяде, тя вдига старата си кожа с тен от земята и я хвърля върху него, докато се успокои. А ние, гледайки от Ниско до Земята, наричаме това „Слънчево Затъмнение”.

А Онго бонго, който бил сънувал страшен сън? Той видял как луната се спасила от Слънцето и се успокоил. И повече не сънувал този страшен сън.