"Жребци на нощта V"

~ По мотиви от сънищата на Петър Герганов ~


Влага. Вечна, неизбежна, противна влага струеше от всичко около мен - дрехите ми бяха подгизнали, краката ми джвакаха от няколко дена в кубинките, а земята под дланта ми поддаваше и изпускаше проклятието си между пръстите ми. Изправих се на колене и, леко приведен, се опитах да се огледам и ослушам. Мрачна джунгла, независимо, че е средата на деня, минимална видимост, безкрайното монотонно жужене на насекоми и шумолене на растения. Не видях никого, но все пак се приведох още малко, преди да прошепна
- Мисля, че можем да се придвижим напред.

***
Трябваше да ни спуснат с парашут преди една седмица. Летяхме над джунглата, уверени, оборудвани, леко опиянени от адреналина - специално подбран отряд, който да разузнае и, потенциално, да саботира вражеска база. Преди, която се оказа, че има скрито противовъздушно оръжие. Спуснахме се с парашути, да, но не там където трябваше и не по начина, по който трябваше и не всички.
След като констатирахме загубите си и казахме по една тиха молитва за падналите си събратя се насочихме назад, както бяха инструкциите ни. Бяхме прекалено далеч за разузнаване и заповедите бяха да се оттеглим към зона за екстракция.

***
Придвижвахме се бавно и внимателно, надявайки се калта и шубракът да ни скрият от очите и ушите на потенциални четирикраки, или двукраки хищници. Замислих се "Как ли се справят котките с разпознаването на плячка в тази смрад? Нали уж обонянието им е ужасно остро?" Глупава мисъл, знам, но под стрес се вкопчваш за всяко размишление, което не звучи като "Господи, ей сега ще умра, или по-лошо." Бяхме четирима и се движехме в индианска нишка - пред мен Пенелопе и Клиф, а зад мен - Бертранд. Останалите от отряда бяхме изгубили или при падането на самолета, или натъквайки се на случайни стражеви по пътя.
Сърцето ми туптеше, чувствах се сякаш постоянно нещо ме гледа, униформата беше студена и залепнала за плътта ми, а ръката на дръжката на оръжието беше започнала да изтръпва от стоенето в очакване. Всичко ме болеше, по тялото ми нямаше място, което да не е ухапано от насекоми, или одрано от растения.
Пенелопе спря и вдигна ръка.
- Стори ми се ,че чух движение. - прошепна тя и всички се опитахме да залегнем.
Не успяхме на време. От дърветата изникнаха двама души, които сякаш веднага ни забелязаха и откриха огън, а ние трескаво се опитахме да го обърнем на бяг, приведени, прескачащи шубраците и надяващи се да не се спънем и да не стъпим в някоя дупка.
След един откос зад себе си чух вика на Бертранд, след още един ми се наложи да прескоча тялото на Клиф. Снишен, вдигах поглед само колкото да видя дали все още следвам Пенелопе, докато тя си проправяше път сред листата, тръните и корените.
Не знам колко бягахме, докато ни свършиха силите, след което залегнахме един зад друг. Осъзнах, че по някое време откосите бяха спрели, а сега, когато пулсирането в ушите ми беше намаляло, слухът ми твърдеше, че единственият шум наоколо е сподавеното ни дишане и вечните насекоми.
- Мисля, че ни загубиха. - прошепна Пенелопе след един сякаш безкраен миг.
- И аз не ги чувам. - казах, ровейки в джобовете си - Изпуснал съм компаса. Знаеш ли на къде трябва да се насочим?
Пенелопе извади ножа си, на чиято дръжка имаше компас и, още лежейки, го заби в земята, защото ръката ѝ явно трепереше прекалено много.
Грешка.
Чу се оглушителен взрив, след което усетих по лицето и дрехите ми да падат късове от Пени.
Изправих се на колене - окаян, мръсен, изтощен - и светът избледня...
Искрящо, безформено бяло. Нямаше я вече маранята, нямаше жуженето на комарите, нямаше шумоленето на дърветата, дори земята под мен сякаш беше твърда.
Седях вцепенен, тялото ми отказваше да ме слуша и дори очите ми сякаш не желаеха да се извъртят.
И тогава чух Гласът, страшен, идващ сякаш от нищото, нечовешки сюрреалистичен на фона на всичко останало.

- КАК ЩЕ ИЗПЕРЕТЕ ТОВА? НОВИЯТ ПРАХ ЗА ПРАНЕ ЩЕ СЕ СПРАВИ ДОРИ И С НАЙ-УПОРИТИТЕ ПЕТНА!

"Мамка му!" - помислих си аз "Джунглата май беше за пре-"

"Длан върху стъкло (до: Нея)"

Видях те за първи път преди много, много години. Беше с леко остри черти и катранена коса на японско каре. Носеше се наоколо в червена, кожена военна униформа; офицерската шапка и символът върху нея блестяха под светлината на пожарите, а ти можеше да убиваш с усмивка - пистолет не ти трябваше. Още помня черните като въглен очи, още помня гордата ти стойка, още помня разочарованието, когато се събудих. Беше събота, нямаше училище и светлината навън беше златна. Излязох, метнах се на велосипеда и обикалях кварталите за да те намеря - там, където не беше. След това се прибрах, оставих колелото и отидох да те търся в парка, където също те нямаше. Като малък също обичах да се разхождам, остана си ми навик и черта от характера; разхождах се когато ми трябваше, разхождах се когато бях тъжен, разхождах се когато бях отегчен, или когато имах нужда да мисля. До последно разсъждавам по-добре в крачка - светът добива ритъм, структура и посока, докато маршируваш спокойно сред хаотичните му пориви. Някой ден трябва да те разходя из родния град такъв, какъвто беше в детството ми - красиво объркан, строен сякаш в кръг и по диагонал по грешната, трудно проследима логика на надрусан и стихиен незавършил архитект.

            После те зърнах в гимназията. Пътувах надолу по Витошка, докато трамваят стенеше, тътнеше и се задъхваше от пренаситената с коли улица (тогава още пускаха да карат по нея; прекрасните плочки, красивите лампи и уличните артисти дойдоха много по-късно). Помня, че вървеше в обратната посока, метнала черна мешка на гърба си и вперила поглед напред към някаква невидима цел, сигурно дома. Устните ти бяха украсени с гланц, предполагам вече си започвала да обмисляш и червило, но не мисля, че имаше нужда от него. Исках да изскоча от транспорта, да ти препреча пътя, да те прегърна, да ти кажа колко си ми липсвала, най-сетне да попитам за името ти. Желаех да ти разкажа, може би и да те обвиня, за един куп неща - че не беше ти първата ми целувка, че не беше ти първото ми гадже, че бях се отказал да те търся и сънувам. Уви - единствено можах да опра глава в стъклото на вратата и да гледам как лъскавите кубинки те отнасят все по-натам и все по-натам и все по-натам. Как го казваха чужбинците "Толкова близо и все пак толкова далеко." Едно стъкло разстояние, по-тънко дори от тогавашната ми длан. Или от твоята.

            Докато течаха университетските ми години те намерих в някакъв бар в Студентски град. Косата ти беше пламенно червена и къдрава, носът чип, а лицето по-кръгло. Не обичах този бар - беше претъпкан, беше прекалено шумен, намираше се на "супурнайсе" километра от дома и алкохолът успяваше да е едновременно долнопробен, разводнен и скъп. Съзерцавах те няколко минути, преди да се реша да тръгна към теб, но някакви заляни младежи минаха помежду ни и ти изчезна. Обходих целия бар. Обходих и радиус от 300 метра около бара, сам със слушалките с моята музика, далеч от бумтенето на колоните и виковете на другарите ми около масата за джаги. Така и не знам какво обичаш да слушаш, аз лично тогава бях на равни части японски метъл и американски суинг, все още не успявам да си избера само един стил и да си кротувам, изпитвам нужда да гледам света през нови и нови очи, през дъга от призми и идеи. Предполагам, че не ти е непонятно като идеология – ти, с твоите много лица.

            Мина още време, мислех, че съм забравил за тебе, докато една вечер не се забавих в офиса. На спирката не можах да се кача в автобуса (чисто физически, мисля, че и за чантата ми нямаше място дори), но за мой късмет дойде Втория 76. Качих се, продупчих си билета, седнах, смених парчето в плейъра... И после погледнах напред. Там беше ти. От другата страна, през две седалки, обърната право към мен, беше ти. Времето е било мило с теб - кожата ти имаше лек загар, а гарвановата грива падаше тежка и дълга около лицето ти, създавайки най-добрата рамка за такава картина, на която дори Да Винчи би завидял. Засрамих се, честно да ти кажа. С времето обиквах и губих и пак обиквах и пак губих. Ето, няма година преди Втория 76, една раздяла ме потроши цялостно. Всячески се стараех да не те зяпам, всякак се надявах да не видиш, че косата ми е немита, че съм небръснат, че брадата ми е рошава, че изглеждам уморен, толкова, толкова уморен. Не бях спал добре от месеци и започваше да ми личи, към което няколкото дена в поза "кука" пред монитора караха тялото ми да скърца като онзи трамвай от гимназията. А ти беше толкова красива, в стилната си черна пола, изисканата блузка и лекото пролетно палто. Исках да те заговоря, да ти кажа, не, да ти изкрещя, че си толкова шибано хубава! Но не посмях, дори когато беше на една педя от мен, положила нежната си малка ръка върху дръжката, чакаща автобусът да спре и отново да ни раздели. Дамата от Втория 76. Теб, която пак не попитах за името.

            Имах щастието да те видя отново същата година. В метрото, след един отвратително изнервящ и натоварен ден. "Средният" ми ръст е над "стандартния", което ми позволявам да дишам в плетеницата от тела, чанти и дрехи, която неволята тъче в пиковите часове след 5:30. Позволява ми и да се оглеждам – и там, до вратата, беше ти. Обсидиановите ти кичури бяха вълнисти и караха белите слушалки да изпъкват между тях като малки, странни перли. Устните ти бяха кървави и сочни, остатъкът от грима - минималистичен и с вкус, а очите... Очите ти бяха като бездна в небесата, в която желаех да се гмурна. Срещах погледа ти и се правех, че просто се озъртам - случаен тип в метрото, който отегчено чака да изплува от морето крайници и уморени физиономии. Попивах облика ти, а в главата ми, през стената от звук, която Девин Таунзенд помпаше в слушалките, проби една вече мъртва песен, на една вече разпаднала се група. Знаеш ли... Намерих оцелял запис от втория ни концерт, звукът беше ужасен, изпълнявахме я след само 4 репетирания и... Не бих ти я пуснал в този вид. Не смея. Ако се видим, сигурно ще ти я пея - хубава е. Онзи Китарист я беше писал за една мечта, а аз я изпълнявах винаги, искрено, само и единствено за теб.

            Преди около двадесет години се разхождах в Онзи Парк. Не е много по-различен от детството ми, разкрасяваха го и го ремонтираха и го поддържаха, но той си е пак същият - какъвто е бил преди мен и какъвто ще бъде след мен. Разхождах се замислено, любувах се на слънцето, насочих се към моста и се спрях. На мъничко "скутерче за възрастни", надолу по алеята, се носеше нещо в бяла лятна рокля с щампа на портокалови листа и репродукция на сламена шапка. "Кой, по дяволите, носи сламени шапки в този век" помислих си и после се загледах - дори през сребърните лъскави къдрици те познах. Усмивката, приветлива и нежна, бе подчертана от годините и вечно острите като бръснач черти. Очите ти сияеха във цветовете на тревите и гледаха из дълбините на безвремието. Аз нямах дъх и онемях, и докато се върна теб те нямаше. А исках да се заговорим, да се видим, да ти разкажа за моите племенници, за децата им, за пухкавата котка у дома. Уви. И ПАК не те попитах за името; и пак.

            Но...

            Снощи те сънувах. В ефирната ти бяла рокля, с разпилените коси. Кожата ти беше с цвят като луната и ти се смееше и смееше, докато тичах и те гонех. Събудих се преди да те настигна. Събудих се, но знам, че въпреки машинното дишане и въпреки импулсите в сърцето – чак-чак-чак... – ще те догоня. Скоро ще те хвана. И после, взел ръката ти, в широката си длан... Ще те попитам за името; ще те прегърна... И всичкото това, и още, ще разкажа.

"Цигара пред бара"

Ръцете на Томи се разтрепериха и протегнаха сияещото екранче към мен.

- Карла... Вземи го. Вземи го и не ми го давай до края на вечерта.

След това стана, извади кутията с цигари и се насочи към изхода. Никога не го бях виждала такъв. Оставих телефона с лицето надолу и се загледах в гърба, който се носеше към вратата - крачката бърза и леко неравномерна, раменете стърчаха и сякаш избутваха хората от няколко педи разстояние, главата беше заключена в посока навън - като крайно упорит компас. Стъпка, пет, десет, петнадесет... И вратата се затвори зад него. "Ще му мине." - помислих си - "Каквото и да е, ще изпуши една цигара, ще се успокои и ще му мине." Загледах се отново в бандата, заслушах се в що-годе успешния кавър на песен от детството ми и се опитах да излича очите на Томи от вътрешната страна на клепачите си.

Групата беше добра. Барабаниста малко клатеше, но басиста и китариста успяваха да замажат. Вокала... вокала... Исках да ми пее. Беше нисък, с криви черти на лицето и оредяваща коса. Но исках да пее. Исках да не спира. Там, на сцената, той беше с три глави по-висок и двадесет години по-млад. "Успя да ме разсее", това се опитвам да кажа. След около четири песни раздадоха пепелници в заведението "За да не шумим на съседите" и аз си спомних, че Томи е още навън, спомних си очите му, спомних си треперещата ръка. Реших все пак да го извикам далеч от студа и близо до давещият шум на колоните. Проправих си път през изникналата сякаш от нищото димна завеса, направих крачка през прага и вратата хлопна зад мен. Един цял свят се затвори зад гърба ми - далеч, далеч, далеч... Друга галактика в друго измерение. Така, де, видях Томи почти веднага.

Видях коса, върху която се беше оформил лед; видях пара, която се вдигаше от лъскаво чело; видях дъх, който обвиваше цялото това нещо в ореол; видях прокъсан шал, от който висяха дълги шарени конци. Под шала имаше юмрук. Пред юмрука беше зида, ограждащ двора на заведението. В мазилката имаше овално, керемидено петно с размер малко под педя. Чувах глухото, неритмично удряне на далечен басов барабан. Не идваше от вратата, не идваше от прозорците, не идваше от улицата. Носеше се от стената - като цунами в язовир, предизвикано от изпусната в центъра му бомба, което чуваш от другата страна на планината. Туп... туп, туп... туп... ТУП...

***
Запознах се с Томи преди две години – някой го доведе на един купон и си го "осиновихме". Томи беше, и е, един от най-приятните хора, които можеш да срещнеш - пацифист до мозъка на костите си, който винаги търси най-малкото зло и най-мирното разрешение на всеки спор, горд притежател на гръмък, заразен смях и широка, блага усмивка. Когато не го псувам на "нескопосано копеле" му цивря на рамото. Не съм единствена - жени, мъже, момичета, момчета... раменете на Томи са попили повече сълзи, отколкото аз съм изплакала за всичките си години живот, а той сякаш е построен за това - метър и седемдесет и девет плът и кости, поставени на тази земя за да се сгушиш в тях и да се наревеш на воля. Човек, който винаги ще потърси как да ти помогне, как да те успокои, как да те разсее, как да ти набие в главата, че има надежда; с очи, които виждат и малкото добро в теб, искрят и сякаш казват "Давай! Можеш! Мама ти, стисни зъби и ще се справим!"

***

- Боже господи! - възкликнах, докато приближавах плахо към него.

Очи. Очи с цвета на радиоактивен облак от анимационен филм. Болно неоново зелено. Студено. Пронизващо. Гледащо към някаква цел, която може би е чак на луната, а може би е отвъд нея. Това бяха очите на Томи в момента, в който се обърна към мен.

- Карла... Извинявай. - каза той и се обърна пак към проклетия зид. Юмрукът пак тръгна и свали ново парче от мазилката.

- Какво става, по дяволите?!?

- Сигма. - каза Томи - Телефонът се отключва със сигма. - и пак удари стената. Този път по-слабо.

Бръкнах в джоба на якето си и извадих устройството, което бях тикнала там като станах от масата. Три наляво, едно по диагонал, едно по диагонал, две на дясно. На екрана пишеше "Scythe". Съобщението беше дълго. "

***

Томи е женкар. Чувала съм, че е имал и сериозни връзки, но когато се запознахме си имаше харем. Пили сме с някои от мацките му, пили сме даже с няколко от мацките на куп и аз никога не съм го виждала да се привързва твърде много към жена, не и по онзи начин. Каквото и да си мислят хората, с него дори не сме се целували; няма и да го бъде, а си знам как изглежда - сякаш е обвързан с всяка мацка, която е около него. Но Томи не се втурва във връзки. Не се влюбва. Попива чуждите сълзи, целува устните, прегръща кръстовете, взима каквото му е нужно, дава точно толкова, колкото взима и продължава напред. Мислех си, че съм го изучила, че съм го опознала, че дългите нощи пълни с алкохол, музика и разговори, са изчерпили разказите за живота и миналото му... Scythe. Никога не бях чувала този прякор от човека, който ми разказваше за случка, когато е бил на десет, от която още се срамува; от човека с трите развалени годежа и спонтанния аборт на мацка, която дори не му е казала, че презерватива се е скъсал; от другаря, който говореше с мен по телефона, докато седеше на тоалетната чиния.

***

От: Scythe

Това е сбогом. Съжалявам. Имам съпруг, на когото обещах да съм вярна и физически и морално. И бях. И съм. И ще бъда. Алкохола вече не помага, садик. Миналият път се наложи да ме натовариш на таксито и да ме стовариш пред вратата на хотелската стая. Не исках да тръгваш. Не искам да помня. Сбогом, садик, благодаря ти за 27 прекрасни години.

***

Пуснах телефона в джоба, пресегнах се към рамото на Томи и го завъртях. Юмрукът тръгна към мен и рязко се отпусна до тялото му. За миг видях очите на малко дете, след което клепачите паднаха.

- Прощавай - прошепна той.

И рухна.

Канарата се строши.

Седях, подпряна на зида, държейки в ръцете си малко, плачещо момче, което никога не бях срещала през живота си.

От другия край на галактиката се лееше стара балада от детството.

Шалът рисуваше червени рози в снега.

"Midnight Cigarette"

Здрач.
Цветовете са изтекли от света, рисувайки картина в черно и нюанси на сивото.

Сякаш в природата има съвсем малко цвят, който не може да бъде навсякъде и слънцето, залязвайки над хоризонта, ги е помъкнало към други земи.
Там сега е утрин. Цветовете се изливат от небето - първо синьото, после зеленото, жълтото, оранжевото... Скачат от предмет на предмет, от дърво на дърво, от човек на човек...
Но тук и сега тях ги няма. Тук и сега нощта е обгърнала всичко в своето було и дори бляскавите звезди са някак... Не-бели.
Освен...
Искра.
Червена и ярка искра, която ритмично се движи в нещо като дъга.
Ако се приближим, ще открием, че това е огънчето на нечия цигара.
Последен бастион пред сивотата на света, премигва и озарява лицето на мъжа, който се е подпрял на неработещата нощна лампа.

И дори и това малко, трепнещо светличе, сякаш губи битката, защото димът е също толкова сиво-черен, колкото останалата част от града.

Да, ако се разходиш по улиците на центъра, сигурно ще се удавиш в шарено.
Нощният живот има някаква странна магия, която като че създава ярки, изкуствени копия на цветовете и ги забива в зениците ти.
Контрабанден ден. Това ти продава центърът нощем - евтини и изкуствени подобия на онова, което губиш, ако заспиш.
Като цигарите на Женския пазар, които са почти като истинските, само че надписите са на арабски/иврит/някакъв език, който също не владееш...

Но тук и сега имаш истински цвят.
Една искрица живот, прорязваща мрака като скалпелът на хирург, който се бори да спаси сърцето ти от сивотата.
Още две дръпки...
И нощта печели.
И лицето умира.
До следващия изгрев.

"Диана"*

Куплет (тя):

Аз съм ловец на трептящи сърца,

Аз Aртемида съм, влизам в гората,

Аз съм ловец на трептящи сърца,

Готов е лъка, звънят тетивата.

Смела и боса стрелите си нося,

Те ще летят като вятъра южен,
Смела и боса стрелите си нося,

Ще те догонят, дори да си буден.

Припев (той):
Днес аз ще тичам, тичам към тебе.
Тази нощ ти... Ще видиш звяра!

Куплет (тя):

Ето ме гола, свободна и горда,

Тичам сред лесове, и сред поляни,
Ето ме гола, свободна и горда,

Гоня тревите, лунно огряни.

Аз съм ловец на трептящи сърца,

Аз Aртемида съм, влизам в гората,
Аз съм ловец на трептящи сърца,

Готов е лъка, звънят тетивата.

Припев (той):
(...)

Припев 2 (тя+той):

Днес е опасно сред дървесата,

Тези нощ ний... Ще видим звяра!



*Това е текст за песен, която може би някой ден все пак ще види бял свят. Реших, че е крайно време да го споделя.