"На Чаша Чай III"

Седнахме в малка библиотека. Удобни меки кресла, красива дървена масичка... Зарадвах се, че този път не сервира в костения порцелан, който толкова обича да използва.
- Хубава маса. - отбелязах аз. Рядко се случваше да видиш нещо със светла шарка из стаите му.
- От най-хубавия Ясен. - отвръна той.
Загледах в многобройните книги наоколо. Всички стени бяха сякаш направени от рафтове за книги. Имаше книги дори около и над вратите.
- Прелисти някоя. - каза моят събеседник и посочи лавиците.
Аз взех едно тънко, тъмно-синьо томче с твърди корици.
На него нямаше инто заглавие, нито автор, нито каквато и да било маркировка.
Отворих го някъде около края. В книжлето се описваха животите на самолетен ентусиаст, носещ името Петър и Лариса - начална учителка и наркоман.
Прелистих набързо оставащите страници. Интересно съвпадение бележеше края на историята.
- Ти ли си го оркестрирал така? - попитах аз.
- Не. Аз никога не подреждам нещата. Не е нито сред задълженията, нито сред хобитата ми.
- И моята ли е нейде наоколо? - започнах да шаря с очи по рафтовете.
- Ти вече си чел една от твоите. - каза твърдо той.
- Само последната страница. - мисля, че не успях да скрия любопитството в гласа си.
- Наистина ли искаш... - започна събеседникът ми, пресягайки се към близките лавици - ... да прочетеш всичко онова, което се страхуваш, да знаеш?
- Вече съм чел една от моите. - казах аз и се скрих зад глътка от чашата си.
Сянката На Живота само се усмихна и прехвърли ръката си от книгите, към чайника.
Наля в чашата си.
Ябълка и канела... Аромат за книги и дъждовни дни.

"Из Чаената Библиотека I"

Ватърът навяваше хапещи малки кристални пръски в лицето му.
- Мамка му! - измърмори той и се опита да се скрие във високата яка на палтото си. Не обичаше този сезон - нито студа, нито мокрите паважи, нито заледените улици.
В слушалките се пусна любимото му парче.
И изведнъж той усети тежест върху десния си лакът.
Стресна се и погледна. Видя познато бледо лице, което му се усмихна и после погледна напред. Тъй като тя не си направи труда да свали слушалките от ушите си, той просто вдигна рамене и продължи напред.
След няколко метра стигнаха кръстовището пред гарата.
Тя пусна ръката му и изчезна също толкова внезапно, колкото се беше появила.
- Коя ли беше тази? Навремето я познавах май... - помисли си той и тръгна да пресича.

***

Клара седеше на дивана и гледаше лошото време навън.
- Нищо. След малко ще ми стане слънчево.
Тя се пресегна и пусна следващата песен.
Мелодията й напомни отново за Джет. Напоследък често мислеше за него, докато отровата се лееше из вените й. Зачуди се дали някога ще се срещнат пак. Зачуди се дали той не е някъде там, навън, на хапливия студ в момента.
Не го беше виждала от 4 години. А вече нямаше контакт с никого от онази компания.
Клара притисна спринцовката към ръката си и усили музиката.
- Джет... - прошепна тя и се усмихна.

***

Погребенията се състояха в един и същи ден, на десетина метра едно от друго.
Въздишките и сълзите на опечалените образуваха синхронна, тежка мелодия.

***
В един малък, едностаен апартамент, някой влезе, за да започне да разчиства.
След седмица щяха да дойдат новите наематели.
Погледа се спря на уредбата. Пръста натисна копчето.

"Ангел"

Чисто небе, обсипано с безпощадни, студени звезди, които обливат тихата, черна повърхност със своята бледа и безстрастна светлина.
И после... Трепване.
Спокойният течен мрак бива набразден от малки вълни, а в центъра им се оформя полусфера, която започва да расте.
И расте.
И расте.
Понечвам да побегна, но безбрежието сякаш е увило пипалата на огромен октопод около глезените ми.
Лъскавият балон от мрак е вече огромен, имам чувството, че ако продължи да расте ще ме погълне.
И после се пръсва.
Без звук, без експлозии, без дори да се чува как късовете от него падат отново върху черното покривало като някакъв гротескен дъжд.
Мрак се влива обратно в мрака...
Черните пръски полепват по дрехите ми, в косите ми, опитват се да попият в кожата ми...
А там, където до преди миг се извисяваше безформения левиатан...
Сега се виждат чифт огромни, разперени бели криле, целите в катранени капки.
И под крилете - фигура.
Свита, коленичила, поемаща си тежко дъх.
Едва-едва откъсваща се от лепкавата течност.
Вдига глава и под дългата й гарванова грива виждам две сини очи.
Като две бездни от лед и небе, сред струите на мастилен водопад.
Тя се изправя.
Трудно, бавно, но грациозно.
Под разкъсаната рокля от полепнал мрак, тялото й сякаш сияе.
Като направено от бледите лъчи на пълната луна, които се процеждат през обсидиановото було на облаците.
Погледът й се спира на мен.
Вдига изящната си, искряща ръка...
Посочва ме...
- Ти.