"Платно"

Нарисувай ме със твоите бои.
Използвай пергамент, облян във твоите сълзи.
Перото си издялай от бодлива роза.
Нарисувай ме във героична поза.
Размахал дървен меч към небесата,
обливан от на облака водата.
Нарисувай и мъглата как пълзи.
Гъста - та да скрива моите сълзи.
Нарисувай ме със плащ от стар юрган.
Нарисувай как се боря с великан.
Нарисувай ме като момче сърдито.
Нарисувай и сърцето ми разбито.
Нарисувай ми в очите жар.
Нарисувай моя мрачен дар.
Нарисувай ми и кървавата пръст.
Нарисувай върху нея счупен кръст.
Нарисувай със сърцето си река,
която да умие белите тела,
която да отлее черните ни мисли,
която да остави помислите чисти.
Нарисувай във небето ми стрела,
обляна в чудна, чудна светлина,
литнала към облаците страшни,
изстреляна с ръцете ми тъй прашни.
Нарисувай ме със къдрави коси.
Нарисувай в устните ми как боли.
Рисувай както ти ме виждаш
и как със мрака ми към мен прииждаш.
Нарисувай ме такъв, че да ме искаш
и как сърцето ми ти силно стискаш.
Нарисувай ме със твоите бои.
И вместо туш - кръвта ми ти вземи.

"На чаша чай II"

Този път чаят беше ментов.
Беше сервиран в големи чаши от костен порцелан, украсени с фини синьо-зелени шарки, напомнящи бръшлян.
- Какво не е наред? - попита ме той. Усетих как вечната му усмивка леко помръкна.
- Не знам. Нещо... Усещам сякаш не съм подредил аз нещата.
- Желаеш ли да провериш?
Загледах се там, където трябваше да са очите му. Обзе ме студенина и притиснах чашата по-силно в ръце, опитвайки се да попия топлината й. Не обичам костен порцелан. Винаги имам чувството, че ще го счупя.
- Да. - отвърнах плахо.
Той кимна, взе чашата си в ръце и стана. В сиво-синята стена се отвори врата и той тръгна. Пресегнах се за собствения си чай и го последвах по дълъг коридор.
Озовахме се в широка кръгла зала. Всичко бе облято в синьо сияние, което сякаш не идваше от никъде. Виждах колоните, арките, камъните... Но не можех да видя покрива. Беше прекалено високо.
Той тръгна към центъра на помещението, където се издигаше нещо, което приличаше на баня за птици. Когато се озовах до него, той посочи към съдинката. Вътре видях огромна плетка от шарени нишки. Някои се застъпваха, някои правеха възли, някои сякаш се разделяха и променяха цвета си...
- Това е твоята... - каза той и посочи една дебела синя нишка с леко виолетов отенък. Картината сякаш оживя и започна да се разширява, без да напуска очертанията на съдината, докато не останаха само две нишки - първата и още една, синя. - ...а това е нейната.
Загледах се в двете нишки, които вървяха под ъгъл една спрямо друга. Опитах се да ги проследя и видях как се изместиха до пресечна точка, след която продължаваха като една обща, мястото на допир отвъд сливането бе почти невидимо.
- А защо има златиста черта върху пресечния възел?
- Защото има нечия намеса.
- Мога ли да разбера чия?
- Все още не.
- Ако проследя нишката... Мога ли да видя какво ще се случи?
- А наистина ли искаш?
Загледах се във възела, след който два пътя се превръщат в един. Бледосин, сияещ, силен... С лек лилав отенък по левия ръб. Погледнах събеседника си, и вечната му добродушна усмивка. Допих последната глътка от чая си.
- Искам още чай. - казах аз - Ще кова съдбата си сам, когато му дойде времето.
Събеседника ми кимна и ме поведе обратно към малката, уютна, сиво-синя библиотека със два фотьойла и масичка, на която винаги имаше димящ чайник. Някой ден щях пак да отида до залата с огледалото... Но сега беше време за чай.