"Смеещо Се"

Седях на пода и мракът беше залепнал по тялото ми като мокра дреха. Не можех повече, бях задъхан и уморен, а краката ми горяха от бяг и се бяха предали. Коленете ми крещяха заради неравния под и заради всичките пъти, в мрака, когато се блъсваха в нещо. Не чувах нищо отвъд свистенето на дъха си и туптенето в ушите. Не знаех къде се намирам, а тъмнината бе всепоглъщаща. Погледнах към ръцете си, но те не бяха там, можех само да усетя колко влажни и хлъзгави са дланите ми. Можех да вкуся потта, която се стичаше по лицето ми, щипеше очите и падаше на едри капки от носа ми. Трябваше да се махна от там, където съм, може би бях на открито, може би бях лесна мишена...

- Аз съм навсякъде...

Чух Гласа и настръхнах. Ако косата ми не бе подгизнала, сигурно щеше да се наежи като след шокова терапия. Успокоих дишането си и се заслушах. Не можех да преценя от къде идва. Затихнали хриптения и туптене в ушите, това бяха единствените звуци... И после тихият, далечен смях. Мразя този смях, никога не искам да чувам този смях, това не е човешки смях, не е детски, той е... Не искам да чувам този смях! И сега се носеше от някъде. Тихо и неравномерно, чувах го нейде между хриптенията. Трябваше да се махна от там.

- Ей ме, идвам...

Гласа скрибуцаше, беше някак тих, някак далечен, но все едно е до сами ухото ми. Краката отказваха да работят. Озовах се по корем и започнах да пълзя напред. Трябва да се махна от Гласа! Да избягам! Трябва да го няма! Да е мъртъв! Не искам... Шум.  Чух напълно различен, непознат шум и замръзнах. "Щрак" и после "Скръъц". Шумът беше странно глух, сякаш някой отваряше тежка метална врата към стая, която не кънти.

- Кротко...

Това беше нов глас. Непознат глас. Беше толкова бистър, толкова чист, толкова непознат... Всичко в мен се преобърна, паниката ме стисна още по-силно за гърлото, последно помня как усетих нечии пръсти върху рамото си и после всичко ми натежа и се сринах.

***

Отворих очи и веднага съжалих. Беше светло, ярко и болезнено; стиснах клепачи и се опитах да премигна и да свикна с лъчите, които нападаха ретината ми. Лежах по гръб, на меко. Ръката ми напипа ръба на меката плоскост и продължи надолу. Кръгла, метална тръба и под нея - въздух. Нейде из дебрите на съзнанието си открих думата... "легло"... Намирах се по гръб върху легло. Вече не бях подгизнал, дрехите ми бяха сухи и някак... Миришеха на чисто.

- Нали не мислиш, че са те спасили...

Гласа! НЕ! Гласа и тук ме е намерил! Станах рязко и наострих слух, очите ми още не бяха привикнали и всичко беше замъглено от рукналите сълзи.
И тогава пак чух смеха. Вече беше по-уверен, по-близък, по-силен... Кикот, който прераства в злобен присмех. Все още не можех да установя от къде идва. Къде е! Къде е моят преследвач и изтезател? ОТ КЪДЕ ИДВА ПРОКЛЕТИЯТ СМЯХ?!?

Краката ми намериха пода. Открих, че съм бос и съм стъпил върху мек килим. Тръгнах слепешката напред и Смеха ме последва. Константен, близък, сякаш всеки миг ще впие зъби в гърлото ми, а аз дори не усещах да има някого наблизо. А краката ми все още не бяха стабилни, все още боляха, всяка крачка беше тежка и мудна, нямах шансове да тичам.

През мъглата видях пред себе си силует, който се приближаваше. Замръзнах на място и силуетът също спря похода си. Изгледах го, очите ми все още не можеха да го различат. Беше просто едно бяло, размазано привидение пред мен. Стоеше мирно, може би ме наблюдаваше... Направих крачка напред и призракът последва примера ми. Втора. Трета... Фигурата пред мен повтаряше всяко мое движение. Подиграваше ли ми се? Или просто искаше да ме успокои, спирайки с мен и крачейки само с мен?
Стиснах клепачи и се опитах да дишам...
И тогава Смеха започна отново. Още по-силен, още по-звънък. Опитах да се затичам напред, може би щях да успея да блъсна привидението зад себе си. Нека Гласа и Смеха хванат него! Защо все мен ще преследват? Ако още повтаряше движенията ми, имаше шанс да се сблъскам в него и да го съборя, след което да го прекрача и...
Разперената ми напред ръка се удари в нещо твърдо.
Отворих очи, които бяха започнали да свикват със ярката синьо-бяла светлина.
Ръката ми опираше ръката на привидението, а лицето ми гледаше неговото.
Набола брада, разрошена коса, търсещ, леко оцъклен поглед...
Тогава осъзнах - бях се ударил в огледало.

Тъкмо разглеждах дрехите, които носех и отново чух смеха. Вдигнах рязко глава, за да видя в отражението дали Гласа не е зад мен... тоз ужасен, леко хриплив кикот...

Устните на отражението ми се движеха. Дробовете се тресяха неравномерно. Протегнах ръка към гърлото си...
Смеха идваше от мен.