"Един миг от Безкрая"

Тик-так, чувах от часовника...
"Тик" и после "Так" и после пак "Тик"... Все по-бавно и по-бавно.

Тик. Так.
Тик... Так...
Тик.
Так.

Тик...

Отброих в ума си "1, 2, 3... 58, 59, 60..."

Так...

"1, 2, 3... 45, 46, 47... 598, 599, 600..."

Тик...

Излязох през вратата. Слязох по стълбите. Прекосих градината и ситгнах до оградата, която опасваше кооперациите. Тревата блестеше зелена и неподвижна под лъчите на обедното слънце. Небето беше синьо и чисто, без помен от облак. Прозорците улавяха късовете космичен огън и замеряха с него дърветата и паважа. Беше тихо. Беше мирно и спокойно - така, както винаги бях мечтал да видя света. Чувах само дишането си, стъпките ми по пътеката...

ТАК...
Това се чу нейде около бедрото ми. Като далечен изстрел.
Отворих портата и тръгнах надолу по улицата. Колите стояха неподвижни на пътя, нямаше го вечния рев на двигателите, нямаше го безкрайното вибриране на корубите им. Докоснах капака на един червен Фолксваген - гладък, прашен и горещ. И кротък. След което погледнах вътре. Шофьор - мъж почти на тридесет, с тениска на някаква метъл банда и най-концентрираната физиономия на света. На волана му беше закрепен телефон с огромен, светнал часовник на дисплея. Явно бързаше нанякъде. На съседната седалка лежеше папка с документи. Тръгнах към следващия автомобил - зелен мерцедес. Жена, около четиридесет годишна, с рошава къдрава коса, карирана риза и прокъсани дънки. А до нея - момченце на около десет, щастливо прегърнало училищна чанта, от която се подаваше ръкав или крачол на бяло, памучно ги.

Нямах време да разглеждам всичките коли и всичките пътници. Нямах време да описвам живота и битието им. Ускорих крачка и се насочих към центъра.

ТИК...

Зъбчати колела, които с усилие преместват огромната тежест и прещракват на място. Последният миг.

Стигнах до центъра на града и се насочих към моя офис. Не, поправка. Бившия ми офис. Открих, че автоматичната врата е затворена, но за щастие наблизо имаше строеж. Тухла в дланта ми и якето на охраната около ръката ми... И вратата вече не беше проблем. Късовете стъкло отказаха да падат. Премествах ги и те се превръщаха в малки, неправилно оформени звезди, които плаваха над тротоара. Нямах много време, за това се засилих нагоре по стълбите. Подминах Ема от колцентъра, която така и не поканих на кафе. Едва не се блъснах в Тони, с когото никога нямаше да изпием утрешните бири. Спрях се, колкото да ударя един шамар на кучката, която вече бе началникът тук... И стигнах до вратата на моя кабинет. Седнах на мекия стол зад бюрото. Отпуснах се и зачаках последния миг да отмине.
- Сбогом, дом. - казах, поглеждайки към стъклената врата, на която още пишеше МОЕТО име - Сбогом, мечти, сбогом мое мило дете.

То щеше да продължи да расте. Всичките усилия, които положих, за да започна малкия бизнес си бяха стрували. Вече не бе малък, вече можеше да се грижи сам за себе си, независимо кой го бе откраднал от мен.

Откъснах един застинал слънчев лъч от прозореца и го закачих на ревера си.

ТАК.

Гилотината падна.

***

"Силна експлозия в апартамента на виден бизнесмен разтърси Богаташкия Квартал днес по обед. За щастие пострадали няма и щетите на околните жилищни сгради се равняват на няколко прозореца, които не са издържали на звука от взрива. Полицията е намерила останки от самодейно устройство и е започнала разследване."

"There must have been a door here in the wall, when I came in."

Джим седеше пред вратата. "Ей сега ще я отворя" мислеше си той "Най-сетне ще се махна от тук!"
Светът наоколо беше сив. Високи каменни стени и облаци над тях. Джим знаеше, че над облаците има покрив, но не се виждаше. Имаше някаква светлина, но светът наоколо беше окъпан в здрач.
Четири години. Отне му четири години да открие стената и после да я следва, докато не намери врата.
Четири години, в които да осъзнае, че е в затвор и да започне да търси изход.
И сега, най-сетне, той седеше пред вратата.
Но се колебаеше.
"Да я отворя ли наистина? Все пак... Тук си имам всичко..." Джим свали ръката си при тялото. "Така де... Има къде да се спи, има какво да се яде... Не умирам от студ, не е непоносима жега..."
Земя. Мека, сива пръст, която поддава и обгръща уютно формите. Той приседна замислено и се унесе...

Отново сънува поляни. Отново сънува слънце и гори. Картини от книгите, сцени от илюстрации... Ето, сега стъпва бос по тревата и тя е мека и хладна. Зеления килим отстъпва място на пясъчен бряг и Джим се разхожда по мокрия пясък, слушайки шума на водата. И всичко е светло, истински светло... И цветно.
И всичките тези звуци... Той дори не знаеше от къде в съня му са с епоявили звуци, които не е чувал... Но всичко бе толкова хубаво и толкова красиво...

Джим отвори очи, тръсна глава и се изправи. Пред него стоеше вратата.
Той се пресегна към дръжката.

Изстрел.

Бравата избухна.

Вратата се отвори и Марта прескочи тялото на човека, който се бе озовал твърде близо в прекалено неподходящ момент.

- Мамка му! И тук е стая! - каза тя и тръгна към следващата врата, която се виждаше на отсрещната стена.

Още 4 метра.

Още един изстрел...

Джим пое последен дъх.