"Студен живот"

Небето е черно и покрито със звезди.

Проблясък.
После гръм.
След няколко секунди - още два гърмежа.
Малки, метални, заглъхващи в нищото...

Прозорците светят студено.
В далечината се виждат фарове и се чуват отминаващи двигатели.

Отново изстрел.

И после пак - улици и шумна тишина.

Той загася цигарата и се отдръпва от прозореца.

Градът продължава да живее.

"Контролер"

Обичам да се чувствам жив.
Да съм тук и сега.

Има дни, моменти, месеци и часове, в които имам чувството, че контролирам себеси като марионетка. Всяко движение е сковано, неестествено, мудно, принудено.
Когато имам чувството, че това не е моето тяло.
Че това не е моя живот.
Че лежа нейде отвъд звездите, с банка амброзия във вените и трансмитер забит в душата.
Че не говоря, а пиша, оставяйки гърлото, езика и устата да дешифрират текста като малки, тромави и непослушни парчета електроника и смазка.

А обичам да се чувствам жив.
Тялото да е дреха, която приляга.
Досега на слънцето да е истински.
От шамара да боли, от раната да кърви, от целувката да гори, от усмивката да се стопявам.

Да гледам истинските цветове на истинския свят и да съм тук. И да съм сега. И да съм.

Ще имам достатъчно време да се излежавам сред звездите, когато дойде момента за това.
Когато ще приберат тази дреха в сандък, защото вече няма да ми става.

Но сега не е такъв момент.
Сега искам да горя, искам да се сгушвам, искам да изпитвам, искам да усещам, да вкусвам, да подушвам, да чувам и да виждам.

Светлина.
Аромати.
Вибрации.
Хладък, гладък метал под пръстите.
Гореща, гладка кожа върху устните.

Обичам да се чувствам жив.
Обичам да съм тук и да съм сега.

Джойстиците са за тези, които не знаят как да играят играта.

"Законът на Греха"

Ще те накарам да се влюбиш
Във горещия ми дъх.
Ще те накарам да обичаш
Острите ми зъби.

Ще те накарам да жадуваш
За прегръдката ми силна.
Ще те накарам да бленуваш
Белезите по плътта.

Ще те науча да изпитваш,
Свойта сладка "малка смърт".
Ще те науча да ревнуваш
Мен от собствените си ръце.

Тази нощ ще мине
Под закона на греха.
Тази нощ ще учиш
За закона на плътта.

Ще изгаряш да изпиташ
Огнените ми целувки.
Тук и там и после долу,
Туй е пътят на плътта.

Ще сплета аз във въжета
Всеки малък стон.
Ще играем до полуда,
Парцаливке на конци.


Тласъците ще обвият
Стаята ти във мъгла.
И чаршафите ще пият
Сълзите ти на страстта.

Тази нощ ще мине
Под закона на греха.
Тази нощ ще учиш
За закона на плътта.

Ще опитам похотта ти,
Ще погълна твоя глас.
Ще отпиеш ти наслада,
Ето, молиш ме завчас.

Тялото ти трепва рязко,
Като струна на нощта
В ритъма на танца
На закона на греха.

И задъхана и уморена,
Ще се свиеш ти до мен.
И града не щеш да чуеш,
Нито идващия ден.

Тази нощ ще мине
Под закона на греха.
Тази нощ ще учиш
За закона на плътта.

"Огледало"

Аз нямам нито едно огледало.
Гримирам се във очите на другите.
Оглеждам се в техните сълзи.
Обличам се във рисунките и мечтите им.
Техния смях е бижуто ми.
Техния страх - вратовръзката и колана.
Сресвам косите си със объркани мигли.
Виждам очите си в техния поглед.
Виждам ръцете си в техните длани.
Усещам гърдите си във прегръдка.
Виждам краката си, давайки рамо.
Откривам си силата, бродейки с тях -
Объркан, изгубен във техния мрак -
Търсещ от клечка кибрит светлината.
Усещам си устните само когато
Изгарят ги други, притиснати в тях.
И чувам си думите даже когато,
Посрещат ги думи във отговор свят.
И не мислете, че бродя на тази земя,
Забравил какво съм, кого съм, къде съм.
Аз нямам нито едно огледало.
Но аз ви познавам, а чрез вас - и мен.

"Платно"

Нарисувай ме със твоите бои.
Използвай пергамент, облян във твоите сълзи.
Перото си издялай от бодлива роза.
Нарисувай ме във героична поза.
Размахал дървен меч към небесата,
обливан от на облака водата.
Нарисувай и мъглата как пълзи.
Гъста - та да скрива моите сълзи.
Нарисувай ме със плащ от стар юрган.
Нарисувай как се боря с великан.
Нарисувай ме като момче сърдито.
Нарисувай и сърцето ми разбито.
Нарисувай ми в очите жар.
Нарисувай моя мрачен дар.
Нарисувай ми и кървавата пръст.
Нарисувай върху нея счупен кръст.
Нарисувай със сърцето си река,
която да умие белите тела,
която да отлее черните ни мисли,
която да остави помислите чисти.
Нарисувай във небето ми стрела,
обляна в чудна, чудна светлина,
литнала към облаците страшни,
изстреляна с ръцете ми тъй прашни.
Нарисувай ме със къдрави коси.
Нарисувай в устните ми как боли.
Рисувай както ти ме виждаш
и как със мрака ми към мен прииждаш.
Нарисувай ме такъв, че да ме искаш
и как сърцето ми ти силно стискаш.
Нарисувай ме със твоите бои.
И вместо туш - кръвта ми ти вземи.

"На чаша чай II"

Този път чаят беше ментов.
Беше сервиран в големи чаши от костен порцелан, украсени с фини синьо-зелени шарки, напомнящи бръшлян.
- Какво не е наред? - попита ме той. Усетих как вечната му усмивка леко помръкна.
- Не знам. Нещо... Усещам сякаш не съм подредил аз нещата.
- Желаеш ли да провериш?
Загледах се там, където трябваше да са очите му. Обзе ме студенина и притиснах чашата по-силно в ръце, опитвайки се да попия топлината й. Не обичам костен порцелан. Винаги имам чувството, че ще го счупя.
- Да. - отвърнах плахо.
Той кимна, взе чашата си в ръце и стана. В сиво-синята стена се отвори врата и той тръгна. Пресегнах се за собствения си чай и го последвах по дълъг коридор.
Озовахме се в широка кръгла зала. Всичко бе облято в синьо сияние, което сякаш не идваше от никъде. Виждах колоните, арките, камъните... Но не можех да видя покрива. Беше прекалено високо.
Той тръгна към центъра на помещението, където се издигаше нещо, което приличаше на баня за птици. Когато се озовах до него, той посочи към съдинката. Вътре видях огромна плетка от шарени нишки. Някои се застъпваха, някои правеха възли, някои сякаш се разделяха и променяха цвета си...
- Това е твоята... - каза той и посочи една дебела синя нишка с леко виолетов отенък. Картината сякаш оживя и започна да се разширява, без да напуска очертанията на съдината, докато не останаха само две нишки - първата и още една, синя. - ...а това е нейната.
Загледах се в двете нишки, които вървяха под ъгъл една спрямо друга. Опитах се да ги проследя и видях как се изместиха до пресечна точка, след която продължаваха като една обща, мястото на допир отвъд сливането бе почти невидимо.
- А защо има златиста черта върху пресечния възел?
- Защото има нечия намеса.
- Мога ли да разбера чия?
- Все още не.
- Ако проследя нишката... Мога ли да видя какво ще се случи?
- А наистина ли искаш?
Загледах се във възела, след който два пътя се превръщат в един. Бледосин, сияещ, силен... С лек лилав отенък по левия ръб. Погледнах събеседника си, и вечната му добродушна усмивка. Допих последната глътка от чая си.
- Искам още чай. - казах аз - Ще кова съдбата си сам, когато му дойде времето.
Събеседника ми кимна и ме поведе обратно към малката, уютна, сиво-синя библиотека със два фотьойла и масичка, на която винаги имаше димящ чайник. Някой ден щях пак да отида до залата с огледалото... Но сега беше време за чай.

"На чаша чай I"

- Мога ли да направя нещо за нея? - попитах аз.
- Можеш. - отвърна ми той.
- А трябва ли?
- Всяка минута живот, която не е извоювала сама, е минута повече страдание за нея. Избора е твой.

"Избора е мой, а?" - помислих си аз и се усмихнах горчиво.

Стиснах чашата по-силно в дланите си и се загледах в ухиления череп. Това беше може би най-меката усмивка, която бях виждал. Поучителна, добронамерена, непоклатима.

Допих чашата и станах.

"Жребци на нощта II"

Отворих очи и станах. Облякох се, налях си една кана и се насочих към лабораторията.
Вечер като всяка друга.
Огромната, тежка метална врата се плъзна беззвучно и аз примижах от яркото осветление. Няколко мига по-късно видях, че това нямаше да е обикновена вечер.

Пред мен беше контейнера. Отворен. Празен.
Великия Труд, на който се беше посветил моя създател липсваше.
Творбата, в чието усъвършенстване, развитие и разбиране, бях вложил двадесет от собствените си години, беше на свобода.
Това бяха много, много лоши новини.

В залата влетя жена. Висока, с гарвановочерна коса, падаща като водопад от букли върху раменете не униформата й.
- Буден си? Чудесно! Изгубихме контрол на д нещото. Трябва да го спреш.
- ЗАЩО ВЪОБЩЕ СТЕ ГО ОСВОБОДИЛИ?!?
- Всяко оръжие подлежи на полеви тестове.
- Това не е оръжие! Това е експеримент! Никога не е планувано да бъде събуждано!

За пореден път се убеждавах, че учителя ми беше прав. Най-големите проблеми на нашия вид не са свързани с това, че трябва да ловуваме хора, за да утолим глада си. Най-големите проблеми започват, когато се налага да общуваш и работиш с човеците.
А аз се доверих на най-опасните хора - тези, които носят униформи.
***
Няколко часа по-късно гонитбата вече е започнала. Криенето в сенките, зад ъглите... Стараеш се да си постоянно една крачка зад врага. Стараеш се той никога да не се озове зад теб... Като игра на котка и мишка, в която не можеш да си сигурен кой кого ще изяде.

- Ти направи това. - каза сериозно брюнетката - Ти си виновен.
- Аз? ВИЕ го освободихте!
- Ти го създаде. То е твоя отговорност.
***
В последното хале влязохме в един тунел, който ни отведе извън оградата и бодливата тел. Погледнах към площада. През мрежата се виждаха трупове. Всичко беше обляно в цвета на пропиляна храна. В базата работеха няколко хиляди души и аз не бях сигурен колко от тях са оцелели. Безпокоях се и за собственото си съществуване.
***
Чудовището беше стигнало до жилищните сгради. Тук също беше осеяно с мъртъвци.
Свих по една пряка...
И за малко не се сблъсках с него.
То седеше и ме гледаше.
Грамадно, лъскаво, хищно...
Помислих си, че това е краят. Затаих дъх. Вгледах се в дивите му очи, улових първичния му поглед.
Секунда. Две. Три. Четири. Пет.
То се завъртя и спокойно тръгна в друга посока.
Поех си отново дъх. "Благодаря ти, учителю, че си се сетил да му сложиш предпазители спрямо мене и тебе."
Но не можех да си отдъхна. Дори и аз не знаех как да спра това нещо. А ако не направех нещо скоро, то щеше да продължи да сее смърт и разруха.
Затичах се. Трябваше да бързам. Нямах никакво време.
Бързай!
Бързай!
Бързай!

"Жребци на нощта I"

Трупа висеше от тавана безжизнено и тежко. Зачудих се как тази жена, на тези години и с тези килограми, е успяла да се покатери така, че да върже бесилото. И то толкова здраво.
Двамата възрастни мъже се суетяха наоколо и се чудеха как да я свалят.
Единия беше нейния съпруг.
До колкото помнех, той бе погребан преди около шест години.
Усетих как гнева напира в мен. Излязох от малката схлупена барака и се засилих сред лозите.
Слънцето беше безжалостно.
Погледнах на горе и се чух как викам побесняло:

- ПОКАЖИ СЕ, КОПЕЛЕ! ДРЪЖ СЕ ДОСТОЙНО И МИ ПОКАЖИ СТРАХЛИВАТА СИ МУТРА!

Нямаше да му простя за това, което беше причинил на горката жена. За начина, по който я бе изманипулирал. За болката, която причиняваше на семейството и близките й.

- СТИГА СЕ КРИ! ПОКАЖИ СЕ!

Вятъра задуха. Силен, горещ, вдигаше прах в лицето ми, развяваше разгърдената ми риза и хапеше плътта ми.
И тогава дойде гласът.
Тътнещ. Мощен. Арогантен. И монотонен.

- The eye of Chaos is all seeing and all powerful. The eye of Chaos is all seeing and all powerful...

Гласа нареждаше като развалена грамофонна поча, а аз продължавах да се взирам яростно във синьото небе и да ругая.

"Изгубена"

- КЪДЕ Е! - изкрещя Смърт.
- Т- там! - посочи изплашената сянка.

Смърт се взря в указаната посока. Постепенно, чернотата придоби силуета на рошаво, чипоносо миньонче, което го гледаше нахално.

Той замахна с косата.

Острието премина през фигурата без дори да изсвисти в мъртвешката тишина.

- КУЧКА! - изплю Смърт, обърна се рязко и си тръгна.

А Надеждата само се усмихна по-широко и запали клечка кибрит.

"Пийс"

Дали някой ден ще приседнем под звездите около огъня, ще пеем песните му, ще гледаме танца му и ще слушаме разказите му?
Дали ще пием от един извор и ще ядем от един хляб?
Или пак ще се борим в прахта за трохите и сълзите на другия, под безмилостните лъчи на жаркото слънце?

"Търсач"

Търсиш отговори?
Търси, търси...
Все пак, за теб това е смисъла на живота - отговорите.
Защо "за теб" ли? Много просто. Защото за мен отговора не е крайната цел.
Според мен не отговорите, а именно въпросите движат нещата напред и нагоре.
Търсенето, блъскането, всичко онова, което намираш "по пътя"... Това е смисъла, това те кара да израстнеш.
Отговорите са там само колкото да получиш нов, по-интересен комплект въпроси, когато си изчерпил този.
Но ти търси, търси...
Търси, расти, развивай се и се усмихвай.
И питай. Питай колкото можеш повече за всеки въпрос, който можеш да намериш.
Търси и въпросите. Не само отговорите.
Хайде, живи-здрави! Някой ден пак ще се срещнем. Любопитно ми е какво ще ме попиташ тогава. :)

"Относно вдъхновението"

Чувал съм да казват: "Търся музата".
Търсиш музата? ХА!
Музата не е някаква евтина проститутка, която седи и очаква повикване.
Тя не е програма, която можеш да заредиш и употребиш във удобен момент.
Не...
Музата е студена, коравосърдечна кучка.
Една груба, властна психопатка.
Тя не пита кога се нуждаеш от нея, не пита удбен ли е момента...
Не...

Тя идва като стихия, сграбчва те със изваяните си крака, впива в тебе дългите си нокти...
И те изнасилва - тук, сега, на мръсния под, насред прашните мисли и захвърлените идеи.

Дива, непристойна, нетърпелива, безкомпромисна, коварна.

И след като свърши с теб си тръгва.
Няма прегръдка, няма целувка, не те удостоява дори и с поглед.
Става, оправя си косите и изчезва, докато ти седиш сгушен насред малкото пространство, което си разчистил с потта и кръвта си и гледаш какво е сътворила ТЯ чрез теб.
Нямаш право дори и на цигара.

Изтощен, използван, захвърлен... И все пак - по някакъв странен, почти мазохистичен начин...
Щастлив.
Удовлетворен от това, което са сътворили чрез теб.
Горд, че е избрала именно теб.

Това е истинската муза...

Музата, която те намира.

"Джипси"

Една сутрин се събудихме на кръстопътя и отворихме очи.
Твоят гръб беше опрян в моя гръб.
Ти стана и тръгна напред.
Аз станах и тръгнах напред.

Дали си намерила вече катуна си?