Чисто небе, обсипано с безпощадни, студени звезди, които обливат тихата, черна повърхност със своята бледа и безстрастна светлина.
И после... Трепване.
Спокойният течен мрак бива набразден от малки вълни, а в центъра им се оформя полусфера, която започва да расте.
И расте.
И расте.
Понечвам да побегна, но безбрежието сякаш е увило пипалата на огромен октопод около глезените ми.
Лъскавият балон от мрак е вече огромен, имам чувството, че ако продължи да расте ще ме погълне.
И после се пръсва.
Без звук, без експлозии, без дори да се чува как късовете от него падат отново върху черното покривало като някакъв гротескен дъжд.
Мрак се влива обратно в мрака...
Черните пръски полепват по дрехите ми, в косите ми, опитват се да попият в кожата ми...
А там, където до преди миг се извисяваше безформения левиатан...
Сега се виждат чифт огромни, разперени бели криле, целите в катранени капки.
И под крилете - фигура.
Свита, коленичила, поемаща си тежко дъх.
Едва-едва откъсваща се от лепкавата течност.
Вдига глава и под дългата й гарванова грива виждам две сини очи.
Като две бездни от лед и небе, сред струите на мастилен водопад.
Тя се изправя.
Трудно, бавно, но грациозно.
Под разкъсаната рокля от полепнал мрак, тялото й сякаш сияе.
Като направено от бледите лъчи на пълната луна, които се процеждат през обсидиановото було на облаците.
Погледът й се спира на мен.
Вдига изящната си, искряща ръка...
Посочва ме...
- Ти.
