"Жребци на Нощта III"

Спрях да тичам, за да рабера къде се бях озовал.

Влак. Огромен, само ширината на вагоните беше колкото църковна зала. Фучеше като стрела през подземията, подминавайки спирките. Беше празен, не, пуст. Не знам дали дори имаше машинист.

Луминисцентните лампи, до колкото работеха, обливаха всичко във синьо-сив студ.

И после чух звуците. Първо скърцането на острите й като бръснач нокти по стъклото. После дрънченето на ужасната верига и свистенето на куката във въздуха. Те пронизваха монотонния ритъм на колелетата и релсите. Намерих отражението й в прозореца. Беше плашеща гледка. Наподобяваше скелет на антропоморфна котка, облечен в сива динозавърска кожа. По бедрата й падаше лилава, прокъсана, сатенена препаска, а върху раменете й можех да забележа останките на сходно горнище. Лицето й... Нямаше нищо общо с човешкото - хищно, с малки очи и огромни оголени зъби. Опашката й се мяташе в ритъм, контрабалансирайки люлеенето на вагона.

- Ето те и теб, little plaything.

"Проклети шифтъри!", помислих си аз и започнах отново да бягам. Напред, само напред. Зад себе си чух смях и усетих бързото движение на атлетичното й тяло.

Тичах.

Хвърлях се през врати, прескачах от вагон на вагон и тичах... А тя все повече и повече се приближаваше.

***
Не зная защо реши да ловува точно мен. Шифтърите са такива - харесват си жертва и я преследват, докато не изтръгнат от нея своя трофей - крайник или череп. Видях я за първи път в облика на милата ми, мъртва баба. Промъкна се през прозореца на стаята ми и увисна от тавана. След около минута, в която само ме гледаше, свали "облика" и показа същината си.

Не каза нищо, не издаде звук, не можех дори да чуя дишане.

След това просто скочи към мен и аз побягнах.

***

Наложи се да започна да прескачам редиците от седалки, вместо да бягам по коридора в средата. Шифтърите все пак използват и хладни оръжия и нейното беше красива верига със странна кука накрая - сребриста, начупена, с детайлни гравюри, инкрустирани червени камъни и заточени ръбове.

Катерех се по седалките, защото когато не успяваше да ме улучи, куката засядаше в тях.
***

След като се озовах на улицата успях да се кача на някакъв мотор. И отпраших, оставяйки шифтъра далеч назад. Мразя шифтъри. Единствената ми надежда за спасение изглеждаше да се добера до някоя пушка. Забих се в първия оръжеен магазин и след като отърсих стъклата от себе си грабнах най-близкото оръжие и някакви амуниции.

Шифтърката се появи на вратата точно, когато бях сложил последния патрон в помпата. Изстрелях всичките на серия, но единственото, което постигнах беше да я отдалеча от вратата. Започнах отново да тичам - през улиците на покрайнините на града; през порутени сгради; през едва започнати строежи...
Тя винаги беше само няколко крачки зад мен.

***

Стигнах последната врата. Оказа се, че влакът не се задвижва от локомотив, както очаквах. Пред първия вагон нямаше нищо - само релси и ярко слънце. Бяхме се озовали някъде високо. Беше ранен следобед.

Чух как веригата свисти отново във въздуха, докато господарката й я завърта за пореден полет.

Скочих...

Последното нещо, което помня е как започвам да падам.

Пронизваща болка в опакото на дланта ми.

И онзи ужасен свистящ глас...

- Got you!

"Neo-Wolf"

Зовът раздира тишината -
Кървав, гневен и последен.
И после мрак обгръща мрака.
Сама потегля, бродейки, душата.

А звярът със очи човешки,
Облизва устни, става кротко,
Прибира ножа във кания,
И радва се на чужди грешки.

Гората вече е градът.
Свърталища, хралупи тайни.
Във малките алеи, в ъгли тъмни,
Ще дебне той, когато погне го гладът.

И после мрак облян в червено,
Паважа в алено ще украси.
И лъсналото острие прилежно,
Във кръв ще бъде пременено.

И хищникът с човешките очи
Ще броди пак през тишината
На спящите изгаснали прозорци,
На тежките затворени врати.

Градът е вече новата гора,
На този Вълк е ловните полета.
Затуй страхувай се ти през нощта,
Когато улиците се напълнят с тишина.

"На Чаша Чай V"

Седях, загледан в чашата от черен авантюрин. Малките отблясъци в камъка ме караха да се чувствам като гигант, държащ в ръцете си неопозната галактика. От чашата се вдигаше пара, която носеше в себе си аромата на сакура.

- Някога имал ли си помощници? – попитах лекомислено събеседника си.

Сянката ме погледна и застина за няколко секунди.

- Да.

- Къде са те сега?

- Изчезнаха.

- Какво им се случи? – все още се взирах в чашата. Опитвах се да видя планети, около миниатюрните „звезди” и изстрелвах въпросите си вяло.

Черепът отново ме изгледа мълчаливо. Усетих че настръхвам.

- Хората.

- Не... не съм сигурен, че разбирам. – казах аз, оставяйки топлото каменно изделие на масата. Вече не бях разсеян.

- Това, в което вярват човеците, оформя голяма част от света. Особено тук. Постепенно хората спряха да вярват, че имам помощници и аз спрях да имам помощници.

- Но... Значи ли това, че всички божества...
- Да.
- Има ли някои, които са оцелели?

- Има. Променени.

- Значи ли това, че е възможно и ти да изчезнеш?

- Аз нямам нужда от вяра, за да съществувам. Аз съм.

- И все пак...
- И все пак, всяко живо същество вярва в мен в последните си мигове. Защото аз съм.

Отпих от вишневия цвят смесен с лъжица мед. Какво пък. И аз съм тук. И аз вярвам. Не е като да мога друго.

"Мъжът и неговата сянка"

Преди години си основах компанийка. Малка, уютна, МОЯ. Захванах се да работя. Петнадесет години по-късно, компанията вече не е малка.
Нито пък аз съм толкова млад.

- Дълга сянка си започнал да хвърляш, Калине. - каза Теодор тежко.

- Е, чак дълга...

- Дълга. И по-дълга става. Съветът ми е - поспри се и се пази.

И с това стана и си тръгна, защото обедната почивка на началниците е едно, но тази на работниците е друго.

И така, ден след ден сянката ми явно растеше.

Докато една сутрин не реши да изчезне.

Ей така, като се събудих усетих, че нещо не е както обикновено. Но не можах да разбера какво. Станах, измих се, облякох се и слязох в кухнята да закуся. И тогава забелязах. Аз нямах сянка. Изгряващото слънце хвърляше лъчите си - през прозореца, надолу по стълбите, в коридора. Картините ги спираха и оставяха тъмни бразди по стените. Всяко от стъпалата показваше отпечатъка си върху следващото. Но моята следа върху света сякаш липсваше.
Заслизах по-внимателно. Ето - стълбите скърцат, чехлите ми потъват в килима, значи не съм призрак.
Качих се обратно до стаята. Не - в леглото няма труп, мога да преместя завивките; успявам да докосна студеното стъкло на прозореца; не изгарям от слънчевата светлина... Отражението в огледалото още е там (така де, успях да се обръсна сутринта).

Странно.

Слязох до кухнята, закусих... И не отидох на работа. Вместо това се обадих на Миша, който от доста години се интересува живо от разни странни книжки с пентаграми по тях.

- Миша, друже, трябва веднага да дойдеш до дома.

- Калине, тръгвам за работа в момента, не може ли да почака?

- Не. Ако трябва лично ще говоря с началството ти, знаеш че ми дължи услуга.

- Добре. Идвам. -гласът му изведнъж беше изтънял. Явно го стреснах.

Миша дойде. Аз не му казах веднага какво се е случило, изчаках го да седне на масата. И едва когато му налях силно питие, той забеляза какъв е проблемът ми.

- Ама... Защо по масата... Калине, защо на масата има висяща сянка на бутилка, ама няма сянка на ръката, която я държи?!?

- Ей за това си тук - за да ми кажеш ТИ.

Никога не съм виждал някой да пие толкова скоростно на екс. А съм виждал доста хора в доста напрегнати ситуации.

Миша не каза почти нищо повече. Извади си таблета и започна толкова скоростно да се набира по виртуалната клавиатура, че се зачудих как стъклото не се пръсна като фойерверк от кристали.

Два часа, бутилка уиски и много нечленоразделни сумтения по-късно, Миша отново вдигна глава към мен.

- Калине, това е отвъд моята компетенция.  Ще трябва да извикам някой по-вещ.

- Извикай. - казах аз, вече леко притеснен. Знаете ли, отдавна не смятам магията за толкова странно нещо и просто чакам "свръхестественото" да се покаже пред мен. Но никога не съм предполагал, че ще е по такъв (явно уникален и странен) начин. Все си мислех, че просто ще ме догони някой призрак, или нещо от сорта.

Три телефонни разговора, още половин бутилка уиски и около час след сумтенията на Миша на вратата ми се позвъни. Там седеше една почти хубава жена, с прилежно сресана и захваната с фиби коса, семпли но стилни дрехи, очила и куфарче. Казваше се Ана. А куфарчето се оказа наполовина пълно с книги и наполовина с всевъзможни джуджавки, от които можех да назова само махалото и пергела. Другите бяха странни плетеници от нишки, още по-странни камъни, пера... И всевъзможни комбинации от трите.

- Ще трябва да заминеш. - каза Ана много уверено и много спокойно - Още днес си купуваш билет и отпрашваш за Шотландия.

- Ама защо? Как така? - попитах аз. Никога не съм разбирал хората, които просто се качват на кола и тръгват на някъде. И затова никога не съм бил от тях. Всяко пътуване, всяка почивка винаги са били планувани месеци наред.

- Защото там живее учителят ми. А той е единственият, който би могъл да ти помогне. - и Ана ми подаде малко картонено правоъгълниче, което при второ поглеждане се оказа визитка. "Aaron Fiddle" пишеше на мястото за името, "You know better" – където по принцип седи професията, а най-отдолу имаше адрес. Телефон и имейл липсваха.

И после бях на летището.
Смятам летищата и гарите за най-добрите места, където да наблюдаваш хора. Всички тези лица, всички тези животи, които могат да бъдат прочетени в очите им... Заливаща, почти задушаваща лавина от характери... И, естествено, деца. За пореден път се убедих, че децата са най-искрената форма на човечеството. Не, че не усещах притеснение, или любопитни погледи от възрастните; но само дете ще се покачи право върху седалката си, за да направи зайче с ръце и да види дали наистина ще се покаже пред краката ти - там, където твоята собствена сянка би трябвало да пречи на подобни неща.

И после самолет.

И после такси.

И за пореден път изпитах благодарност към баща ми, който настоя да науча английски още по времето, когато този език не беше особено популярен в родината.

Врата. Дървена, проста, леко олющена... Ако над нея, върху вътрешната страна на рамката нямаше издълбани странни символи, никога не бих си помислил, че принадлежи на необикновен човек. А звънеца издаваше звук на виещо куче. Съседите му явно не го обичат много.

- Mister Fiddle? - попитах аз професора, който отвори вратата. Нямам как иначе да го опиша. Побелял, с прилежно подстригана коса, с добре оформена къса брада, стилни очила в сребристи рамки... Облечен с прост, но явно марков и явно нов зелен пуловер и кафяви панталони - I'm sorry I didn't call in advance... Ana sent me and...
- Ah... You must be Collin. Come in, come in...

Скромен, уютен апартамент. Приятна масичка, меки кафяви фотьойли, лавици и лавици, и лавици с всевъзможни книги... миришеше на чай. И още нещо.
Но след като Професора ми наля в чашата открих, че ароматът не е на някакви странни билки, а просто на "билково уиски".

Аарон първо ме разпита за живота ми. Надълго и нашироко, задавайки леко лични и леко странни въпроси. "С коя ръка пишеш?" "А с коя ръка зашлевяваш шамар? "А в коя посока тръгваш след като излезеш от вас? Наляво или надясно?" и всякакви подобни.
След което извади странните плетеници със странни камъни и пера.
След това извади лупа с рубини по дръжката.
След това извади някаква древна звездна карта и започна да разхожда пергел по нея.
След това извади два сандвича, защото бяхме прекарали близо 5 часа в предходните му занимания и интервюирания.

- Young man - каза той и ме стресна, защото не са ме наричали младеж откак навърших 40. А това не беше толкова скоро. - I am afraid your shadow decided to leave you. If you want it back - you might have to take a little trip and talk to it.

Пак пътувания ми предписват. Уморих се вече. Не съм спал от как станах на няколко хиляди километра от тук... Казах си го честно и в прав текст. Професора само кимна и обясни, че не става въпрос за такова пътуване. Каза, че ще ме остави да спя в стаята за гости, ще запали благовония и ще рецитира нещо.

Меко, удобно легло. Кадифени покривки. Кадифена възглавница. По принцип като ми кажат "incense" и очаквам църковен тамян. Не знам какво запали Професора, но ухаеше прекрасно. От уредбата му се носеше лека, монотонна музика, а той започна да нарежда. Спокойно и монотонно, неща, които не бях сигурен дали са думи. Започнах да се унасям...

***

Отворих очи. Стоях изправен на тротоар. Пред мен имаше висока сграда, която смътно ми напомняше на офисната сграда, в която се помещава фирмата ми. Само че имаше бойници. И кули. И като цяло беше някак... Като замък, строен от модерен архитект, който е решил, че няма нищо лошо в това да базираш крепост върху офисна сграда. Цялата конструкция сякаш беше направена от обсидиан. Но това не беше толкова изненадващо... ВСИЧКО наоколо бе в нюанси на черното. Имаше някакво подобие на цвят... Но... Ако цветовете бяха звуци, то всичко около мен щеше да е много, много далечно ехо. Листата на дърветата бяха черни и носеха ехото на зелено. Паважа беше черен и носеше ехото на гранитено сиво. Улицата беше като направена от засъхнал катран.
Пресякох. Влязох в сградата... Тя наистина бе устроена като офиса. И вътре имаше създания. Сенки. Обемни, доста плътни сенки. Сенки на хора в костюми, сянката на жена с парцал... Беше си що-годе офисно. Но всичко беше черно.
Зад огромното бюро на рецепцията седеше сянката на много привлекателна млада девойка. Тя натисна копчето на черния телефон и каза нещо в микрофона, който висеше пред устата й. След това ме погледна и посочи асансьора.

Качих се на етажа, на който се намираше моят кабинет. Стигнах пред вратата. Отворих я... И там, на черен офисен стол, който смътно ми напомняше трон... Седях аз.

Само че бях с около метър-два по-висок. И столът беше гигантски. А бюрото можеше да побере конферентна маса с всички необходими столове.

- Защо си дошъл? - попита моята сянка. Нямаше "здравей", нямаше "как си"

- Защото си те искам обратно.

- Няма да стане.

- Защо въобще изчезна?! - бях бесен. Не го бях осъзнал до този момент, но наистина бях бесен. Бесен на сянката си. Бесен на нещо, което по принцип дори не забелязвам...

- Защото ми омръзна. Защото си пилееш потенциала. Защото за всички тези години аз просто повтарях всичко, което правиш... И ми се гади дори само като си го помисля.

- Моля? - възкликнах аз. Вече не бях само бесен. Вече бях бесен и объркан.

- Ти беше безскрупулен. Ти беше властен. И това беше хубаво! Скачаше върху главите на другите като по стълба. Беше готов да смелиш всеки и всичко, правеше съмнителни сделки... Нали знаеш как се казват такива на английски? "Shady." - сянката се ухили широко - И после какво? "Ами... бизнесът е добър. Аре да се кротнем."

- Ама... то това беше пла...

- НЕ МИ ПУКА за проклетия ти план! Всеки път, когато се домогваше до парче власт и парче сила... всеки път аз растях по малко. Нали не мислиш, че хората случайно казват за такива като тебе "хвърля дълга сянка" или "хвърля плътна сянка"? ХА! Обаче ти ме разочарова. Стана мекушав. Стана кротък. Стана честен... Хубаво, може би щях да го преглътна, но... Но не желаех. Да беше поне се хванал да си направиш харем, или нещо такова. А ти какво? "Ами... живея си добре. Всичко си имам." И край. И спря. И спря и мен да храниш. Естествено, че ще си тръгна!
- Ама... ама...
- НЯМА ама! Край. Свърши се. От тук насетне не си ми нужен. - сянката изведнъж се изправи и аз видях как държи огромен револвер - Сбогом, родителю. Аз те надраснах.

Ехото на изстрел.

И всичко е черно.

"The Man in the Mirror"

Darren looked into the mirror. A grumpy, sleepy-eyed man scowled back at him through uncombed hair and unshaven stubble.
"It's not me..." Darren said, pointing at the mirror "It's me." he said, pointing back at himself. "I keep ruining everything. For both of us."

"You are right." replied the mirror, and started shaving. "It's not me. " Added the reflection, while combing his hair. "This one's all on me." He pointed at Darren and straightened his collar.

And then the man in the mirror walked out.

The other bathroom was still there. The glass still felt cold to the touch. The dirty walls were still there. The water was still running.

The gruff-looking man gave the reflectionless mirror a puzzled look, and then reached for the razor.