Историята на Една Запалка I

Съавтор: Фреди (http://crushite.wordpress.com/)

"Червено"

Гадната улица, с шарени, безлики силуети. Бръквам в джоба на черното палто и вадя черна табакера със сребърен кант. В другия джоб е черното Зипо. Също със сребърен кант.
Искра. Втора. Трета. Пета. Чакам шума на запален бензин, но той не идва.
Тежко е. Тежко е да си сам сред всичките сенки, да блуждаеш сред студеното сиво и да няма гориво. Топливо. Огниво.
Оглеждам се, после примигвам. Вкъщи имам десетки посестрими на мъртвата запалка в шепата ми.
Домът е далеч, обаче, така че се насочвам към гишето със солетите, или както там се наричат онези малки магазинчета за джънкфууд и любимите отрови.
Розово. Защо всички лелки обичат розово? Че и на флорални мотиви. Може би трябваше да поискам огън от някой избледнял силует... Не. Все пак прибирането у дома ще отнеме няколко цигари.
Оглеждам редиците, от които ще трябва да избера новия спътник на табакерата.
Кученца. Котенца. Автомобили. И вечната полу-прозрачна дъга.
Евтини пластмасови боклуци.
Кошмар.
Съчетава се просто прелестно с моя глад за никотин, дим и другите понастоящем недостъпни неща: Хубава храна. Красиви вещи. И тя.
Скоро, казвам си, скоро - и бръквам за стотинки в джоба.
- Червена. - казвам аз и плащам.
Е, поне ще ми отива на вратовръзката. Почти. Що-годе... Само, докато се прибера.

"Bad Luck Hangover"

Марк отвори очи.
Лампа. Леко прашна, изгасена, но лампа. Това беше добро начало.
С голямо усилие накара мускулите си да работят. Изправи се в леглото.
Легло. Прелестна новина! Легло, че даже и с чаршафи и завивка!
Огледа се... Стаята беше някак... Прашна. Застаряваща дървения, стари мебели...
Но беше уютно.
Той се раздвижи съвсем. Помнеше... Помнеше, че имаше някакво пиршество... снощи?
Предполагаше, че е било снощи. Предполагаше, че е попрекалил с пиенето и алкохолът в кръвта му е изиграл лоша шега.
С цената на още някакви усилия, той успя да се добере до смачканата кутия цигари в джоба си и запали фас, след което се огледа за пепелник. Не намери, но близо до леглото имаше малка метална чинийка, която щеше да свърши работа.
Опита се отново да си спомни как се е озовал тук и къде точно се намира "тук".
Помнеше... Джесика? Май така се казваше. Беше го поканила на "Парти по случай наближаващия апокалипсис." Беше обещала забавление, храна и алкохол. Съдейки по главоболието и начина, по който паметта му просто отсъстваше, Марк заключи, че е удържала на думата си.
Все тая. Време беше да открие къде се намира. Изправи се пряко сили и се насочи към прозореца. Все ще да се ориентира по гледката.
Дръпна тежките, дебели завеси, които придаваха на стаята усещането за крипта...
И изгоря.
Не можа дори да извика.
След точно 10 секунди беше просто купчина сиво-черна прах на пода.

Мда...

Ей за това на Вампирите не бива да им се позволява да се напиват. Понякога забравят, че не са вече хора.

"Една Нормална Сутрин"

Беше една напълно нормална сутрин. Дърветата пееха, птиците зеленееха... Не, момент. Май не трябваше да е така. Мислите ми не са много на място BC (Before Coffee).

Та... Беше една напълно нормална сутрин. Птици, дървета, Витоша в далечината. Станах, изкъпах се и се зарових в гардероба.
- Добро утро! - чу се от някъде и областта около слепоочията ми изтуптя два пъти. Стреснах се леко.
- Кой си ти, по дяволите?
- Да... Ъм... Здравей. Аз съм Вътрешния ти Глас.

- Кой?
- Ъм... Вътрешния Глас.
- Да, ама ко...? Не, чакай. имам по-важен въпрос. Защо? Как?
- Ами... От Началството ми казаха, че е време да свърша малко работа и... Еми разгледах насам-натам и при теб май нямаше такъв. Затова... Здравей! Аз съм новия ти Вътрешен Глас.
- Върви си. - казах аз и се захванах със сутрешния ритуал по намиране на чифт чорапи.

- Ама как така! "Върви си." ВСЕКИ трябва да има Вътрешен Глас.

- Не и аз.

- Ама... Ама... С кого ще водиш вътрешни диалози? И ще спориш? И кой ще ти напомня шашмите в живота?

- Виж... Аз съм беден artist, не съм ти Писател. На мен ти не си ми нужен. - казах възможно най-спокойно, докато лявата ми ръка се пресягаше към поредния черно-сив чорап. ОК, този изглежда почти идентичен с чорапа в дясната. Сега само... Тю! Дупка. Добре, следваща опция...

- Слушай, момче... - каза Вътрешния Глас леко изнервено - Значи, системата е следна...

- Не. Ти слушай. Ти явно си доста новичък и зеленичък. На мен не ми трябваш.

- Ти... Моля? Значи, ще знаеш, че аз съм много опитен Вътрешен Глас. Взех си всичките изпити с петици и шестици и директно ме нае...

- Не, не, ти не разбираш... Оф... Сега е момента да си вървиш. Помоли началството да ти подбере някого и те съветвам да не им споменаваш, че си пробвал да си при мен.

- Ама как така?!? То си пише в правилата "Всеки трябва да има вътрешен глас."
- И пак: на мен прост Вътрешен Глас не ми е нужен. - ок ,чифт. ура! Сложих остатъка от купчината в гардероба, за да е готова за утрешния ритуал и се отправих към кухнята.
- Ама... ама... Не може така, аз..

- Виж... Ти си в главата ми, нали? Огледай се внимателно. Предполагам, че нейде зад теб ще да има нещо като врата.
- Тук е доста пусто, не виждам къ... А! Наистина има врата!
- Отвори я.

- ОК... Я, борова гора!
- Хубаво. Ето - виждаш, не е празно. А сега бягай.
- Моля? Да бягам? Ама... ААААААА!
Чух тихо щракване, като от затваряща се врата. ОК, ще се учи от опит младокът, какво да се прави.
Денят продължи да е напълно нормален. Закусих. Дооблякох се. Излязох. Качих се в автобуса...

- ААА! - чух вик в главата ми, последван от някакво подобие на тежко и забързано дишане - КОПЕЛЕ! КОПЕЛЕ, ЗАЩО НЕ МЕ ПРЕДУПРЕДИ?
- За какво? - усмихнах се леко лукаво аз. Трябва да ви кажа, че от мен не струи прекомерно количество доброта, докато не стигна до първото си кафе. А то се пие чак в офиса.

- Нещастник! Какви бяха тея, бе? Грабнаха ме два чифта ръце и ме повлякоха през вратата... И после... И после... - пак ускорено дишане. Долових и сякаш някакво потреперване.

- Не е като да съм ги видял. Ако не ги опишеш трудно ще мога да ти кажа КОИ бяха. А какви... Твои колеги, предполагам.

- Мои колеги ли?!? Огромна рицарска сянка със светещи очи и някакъв пират с акулести зъби и перка на гърба? ТОВА СА МОИ КОЛЕГИ? КАКВИ КОЛЕГИ, БЕ?!?

- Еми да. Именно. Твои колеги.
- Копеле, някога някой казвал ли ти е, че нещо никак, ама НИКАК НЕ ТИ Е НАРЕД?!? Ти си някакъв много странен и счупен шибаняк, ще да знаеш!

- Това не е ново - въздъхнах аз и се загледах пак в застиналата река от автомобили - Предполагам, че не са ти направили нищо крайно...?
- Помъкнаха ме през оная ми ти гора. И ме заведоха до някакво сборище... Копеле, колко са, бе! Броих двестатина и после им затрих бройката, а бяха, като че ли, доста повече от това.

- Повече са.

- Човек... Ти как, по дяволите, се справяш с това? Според мен до сега е трябвало да те тикнат в някоя стая с меки стени!

- Имам си врата. - казах аз простичко.

- Е, да. Ама... Тя не изглеждаше заключена.

- Не е.

- Е, тогава не излизат ли?

- Естествено, че излизат. Нали сам каза, че трябва да има някой, с когото да споря, когато съм сам, да водя вътрешни диалози...

- Човееек. Ти си...

- Аз съм си напълно обикновен и нормален. И, както може би сам се убеди, не ми трябва Вътрешен Глас.

- Копеле... Махам се. Оправяй се. К'ъв каза да търся... Писател? Може на някой да му трябва Вътрешен Глас.

- Наслука! - казах аз и се изкикотих наум. Повечето писатели отдавна вече си имат Вътрешен Глас.
И после пак бях сам в главата си. Реката от коли се придвижи с още десетина метра. Градът си шумеше с обичайното количество сутрешна забързаност. А аз си мечтаех за чашата кафе.

Беше една напълно нормална сутрин.