Посегнах към чашата уиски и я повдигнах към устните си.
Празна. Мамка му. Пресегнах се към бутилката и се опитах да изцедя последните
капки златиста упойка от нея. Но не, отвътре беше суха и куха. В изблик на гняв
изпсувах и я запокитих към стената. Шишето се разби с удовлетворяващ сетивата
трясък и разсипа парчета стъкло по пода като блещукаща малка заря. Звука на
падащите късове ми напомняше звъненето на
фейски камбанки.
Изправих се, съборих два алкохолни трупа и се запътих към
хладилника. Пътешествието беше трудно и изпълнено с перипетии - трябваше да
намирам опора, да прескачам още руини от предните няколко дена, да внимавам да
не настъпя някой от захвърлените, изписани и задраскани листове. Не се смейте -
хартия и плочки е почти толкова добра комбинация, колкото бананова кора и
анимационен герой. След половин цигара, едно сериозно залитане, и много ловко
маневриране покрай полупрозрачните стърчащи зъбери, които гневът ми бе
издигнал по пода, най-сетне стигнах заветната цел. Предполагам, че пиратите от
разказите са се чувствали така, когато са изваждали ковчега със съкровище от
пясъка на някой зле картографиран остров.
Отворих вратата и сърцето ми подскочи до ушите. Имаше
половин бутилка уиски. Имаше и половин кутия цигари. Не знам какво правеше
последната в хладилника, но реших, че нямам намерение да се оплаквам... Май е
време да обясня нещо. Не знам как се появява каквото и да било в хладилника.
Живея сам и купих това нещо на разпродажба преди три години. Сложих го в
малкото си жилище (кухня, спалня, тоалетна, баня) и го включих... И когато го
отворих, вътре вече имаше всичко, което ми беше необходимо. След това пак. И
пак... Някакъв приятел се опита да разбули мистерията. Донесе си оборудването,
прекара две нощи на пода в кухнята ми... и не успя да засече нищо. Според
всички изчисления и измервания, в хладилника ми няма и грам магия. Личната ми
теория по повода е, че едно село от феи, които ми дължат голяма услуга, са
решили да го зареждат когато никой не гледа.
Успях да се върна на стола пред масата. Налях си питие и
заредих нов лист в пишещата машина. По принцип правя черновите си на ръка, но
след първата бутилка преди три дена... Е, да кажем, че в момента сигурно ще ме
арестуват за фалшификация, ако се наложи да подпиша нещо. Клавишите водят само
до печатни грешки, които могат да бъдат преглътнати. Улових поредната летяща
мисъл и започнах да тракам. Три дена вече проклетото заклинание не излиза. Не
обичам да ги пиша, не обичам да ги ползвам, но понякога се налага. СЕГА се
налага. Не ми остана нищо друго. След пет минути прочетох листа, напсувах го,
напсувах и себе си, теглих две големи черти с маркера и го захвърлих при
другите.
Отпих от уискито и забодох лицето си в ръце. Някаква част
от мозъка ми каза, че съм държал по-малко абразивна шкурка като дете. Казах на
този свой аспект да се омита и се опитах отново да подредя мислите си. Да спра
да треперя. Да убия желанието на стомаха ми да излезе и да ме ошамари.
Дони беше мъртъв. Преди няколко дена видях последните му
мигове - стоеше като бастун и се пулеше невярващо в дланите си. Държеше
собственото си сърце в шепи. Не бях толкова стъписан от смъртта му, колкото би
било редно. Даже напротив - изненадвам се, че оцеля толкова дълго време, все
пак имаше навика да се навира в най-малоумните ситуации. Не... това, което не
можех да преглътна, беше оная кучка, жена ми. Затворех ли очи,
виждах и чувах как се смее като малко момиченце, което току-що е замерило
някого с воден балон. А до нея, прехвърлил ръка около раменете ѝ, седеше
Чансън. Онзи, заради когото сатанистите по филмите са откачени копелета. Онзи,
който можеше да ѝ обещае всичко онова, което аз отказвах да ѝ дам - власт, сила,
позиции... Копелето му с копеле.
Алкохола в чашата свърши и аз налях нова. Отпих. Чувствах се безпомощен, малък,
обиден и много, много огорчен. Не знам дали сте вкусвали някога истинско
предателство, но то е нещо, което забива нокти в гърлото ви и обгръща сърцето в
ледени висулки. ОСТРИ ледени висулки. Тя се бе подиграла с мен. След всичко,
което някога бях преживял, подир най-добрите и най-лошите ми дни, аз бях решил
да си взема отдих. И тогава се появи тя. Бяха най-прекрасните пет години от
съществуването ми. Пишех, дишах, имах нормална работа. Беше идилично. Всичко
онова, което някога бях искал да имам: малък, но уютен апартамент, нормално
работно време, злободневие... И някой, с когото да споделям всичко
това.
Но, уви.
Усетих как мислите ми стават все по-мрачни. Чувствах се
толкова уморен, толкова отпаднал... Петдесет години бях прекарал в бягане и
гонене. Пет десетилетия, удавени в кръв, жлъч, ектоплазма и писъци. Гърбът ми
носеше твърде много белези от ножовете, които се бяха озовавали в него, няколко
от които дори чисто физически. Бях погребвал приятели, врагове, познати и
случайно замесени хора. Поне четири пъти ми се бе налагало да КОПАЯ гроб за
някого или нещо. И сега това. И сега оная кучка жена ми. Винаги бях оцелявал,
винаги. Сърцето ми носи, може би, повече белези дори и от гърба. Но това беше
крайно и неочаквано. Това беше... Никого преди не бях допуснал чак толкова
близо и толкова навътре. Надали би ми коствало много да я убия и да ѝ отмъстя,
но... Но тази рана... е по-дълбока от предните.
Налях остатъка от бутилката в чашата и се отпуснах в
стола. Мозъкът ми долови сигнал от ушите и аз си дадох сметка, че радиото не е
спирало да работи от три денонощия. До мен долиташе гласът на Майк Патън, който
приканваше "Take this
bottle". И се чух да мисля "Да, защо не. Ей я там, бутилката."
"Take this bottle..."
Станах, направих няколко крачки и се строполих на колене върху пода.
"Take this bottle..."
Напипах остър къс бутилка.
"I can wait to love in heaven..."
"Take this bottle and just walk away..."