Оставих томчето настрана и погледнах събеседника си, който държеше чайник от масивна, груба, черна стомана и наливаше липов чай в две мръснозелени алуминиеви канчета.
- Книгата на този войник... След последната страница има още бели листове. Защо?
- Защото можеше да не завърши там.
- Но... Но нима не се пишат до край?
- А не съм ли я написал до край?
Отпих замислено, опарих си езика и добавих супена лъжица мед.
- Мислех, че се пишат предварително.
- Нищо никога не е изцяло написано предварително. Особено, когато вътре са намесени хора.
- Искаш да ми кажеш, че ако той не се беше предал... Ако не се беше отдал на отчаянието си... Можеше да оцелее?
- Най-бързия начин да стигнеш до мен е да спреш да се бориш. Мислех, че сме го споменавали.
Загледах се в ухиления череп и се опитах да прочета изражението му. Изчакваше. Явно не можех да очаквам готови отговори. Отпих отново от чая и погледнах към томчето, с аромат на стара книга и барут.
- Свободна воля. Хората имат свободна воля. Ако се предадем, ако се откажем, ако изберем да сложим край - слагаме край. Това ли е? Ако стиснем зъби и се борим книгата е по-дълга.
- Не само. Четивото също така става и по-стойностно.
Ухилката му се наби повече на очи и той отпи от димящото канче. Аз се отпуснах в стола и оставих мислите си да бродят, докато гледах как парата се опитва да се кондензира в облак в най-високата си точка.
No comments:
Post a Comment