ABSOLUT
In an
Absolut world, light lights up light.
….или просто превръща всичко в пепел.
___
Адът на това да лежиш безсилен и безполезен и нищо да не
зависи от теб, е непознат на повечето хора. Ето, Тя например седеше в
прохладата на едно магазинче и чакаше с копнеж и отчаяние вече няколко дена.
Можеха да бъдат и седмици. Поне беше светло и миришеше на море.
Отвън се чу щракане. Още едно. Още едно...
- Тю!
Вратата се отвори и през нея влезе момче с риза и дълги
панталони. Рядко срещана комбинация в морски град. Особено през лятото.
- Ето тази. – каза
Младежът и посочи Нея. На тезгяха издрънчаха монети. Тя попадна в голяма, мека
длан и щастливо се сгуши, докато Младежът я изнасяше на чист въздух.
Щракване. Оказа се съвсем близо до лицето Му, можеше да Го
огледа, да попие чертите Му… Да, най-сетне да намериш своето предназначение и
Кому да служиш Е религиозно.. Тя зачака, ужасена да не бъде захвърлена
на волята на елементите след като вече са я използвали веднъж. Това не се
случи. След няколко секунди Тя се озова в топлия, тъмен джоб на ризата Му,
успокои се и заспа.
Скоро ритмичните стъпки на Младежа спряха и Тя излезе от
уютния си нов дом. Беше на сянка, за щастие. Жарещите лъчи на слънцето не ѝ се
нравеха особено много. Въпреки, че беше бяла и лъскава, горещината я
притесняваше. Не ѝ харесваше усещането, че набъбва и сякаш ще избухне. Младежът
отново я доближи до лицето си, след която остави в компанията на бутилка бира,
пепелник и съквартиранта ѝ от джоба – една кутия цигари.
Тя се отпусна в ласките на соления въздух и се заслуша - в
шума на вълните, които бяха толкова близо... И в шума от хората, който се
сливаше с другия и добавяше странен, насечен ритъм към иначе монотонната морска
мелодия. Огледа отново Младежа – неин Спасител. Той седеше и четеше, и понякога
посягаше ту към чашата, ту към пепелника. Но не и към нея. Паленето на цигара
от цигара не предизвикваше ревност. То беше жест свише, упражнение за да може
Тя да живее по-дълго. Да служи по-дълго. Да бъде полезна. Кутията не се радваше
на такова благоволение и скоро си замина.
Дълго останаха така – Тя на хладния плот, Той на стола...
Обливани само от шума на вълните и хората.
Телефонът иззвъня и ведра усмивка се разля по лицето на
младежа.
-
Тръгвам.
С Кутията отново се озоваха заедно в джоба и потеглиха.
Ритмичните, бързи стъпки я унесоха. Събуди
се на някаква бяла покривка, високо над вълните. Младежът я поднесе към
уморената, но доволна усмивка на смугла девойка, а после и към своята
собствена. Един чаршаф се преструваше на покрив. Морето се пенеше далеч долу.
Бяха приятна гледка – Младежът и Девойката. Очите им
блестяха, а думите им (как Той е пътувал, как девойката си прекарва почивката)
се изричаха през усмивки. Щастието им извираше на вълни, които ги заливаха и
разпиляваха пръски наоколо. ‚Искри‘, поправи се Тя. ‚Това са искри и Аз също
подпалих една‘.
Два дена живя в джоба. Смени
съквартиранта си няколко пъти и се зарече да помни всяка Кутия. Бе поднасяна ту
към усмивката на Младежа, ту към тази на Девойката. Опияняваше се от мисълта,
че именно Тя пали тези усмивки, макар че дълбоко в себе си знаеше, че не е
точно така. Във всеки случай, реши да запомни и тях.
Но късно вечерта след втория ден в очите на Младежа се
прокрадна тъга.
Тя се оказа за кратко притисната между телата на двамата:
дълга прегръдка и два пулса, които вече не биеха в същия ритъм. За неин ужас,
девойката изчезна някъде далеч, а Младежът седна някъде, без да я вади. Усети
грохот и ръмжене, както в деня, в който я закараха в магазинчето, откъдето Той
я взе. Тогава беше страшно, но далеч не колкото сега. През джоба на ризата, Тя
чувстваше учестеното дишане и неравномерния пулс на Младежа. Той страдаше.
А Тя… беше отново безсилна. Отново безполезна. Обратно в
ада.
Три часа по-късно грохотът спря. Младежът слезе и я извади.
Обгърнаха я мрак и хлад. Изкуствена светлина и далечни
отблясъци. Младежът я поднесе към уморените си, свити устни и спря. Задържа я и
я погледна сериозно.
- Ти, - каза Той – Ти ще ми напомняш за тези два дена
щастие.
След което я целуна нежно и внимателно я прибра в джоба си.
Тя му служи вярно до последния миг.
Предполагам, че още е нейде из дома му.
За да помни и да му разказва.
За да помни и да му разказва.
