Юли Ясенов - "Кедъра" не можеше да заспи. Въпреки
изтощението, въпреки умората, въпреки знанието, че тези малко на брой часове са
безценни, той не можа да заспи. Мислите го тресяха, караха кръвта му да кипи
във вените и да помпа бодрост в мозъка.
Той се изправи в леглото и се огледа - от заетите койки се чуваше
умерено дишане, тук-таме похъркване. Юли вдиша дълбоко - прах, мухъл, студ - и
свали босите си крака на пода. Потрепера. След което се изправи и отиде до
общата маса, на която имаше химикалки, стек хартия, стек пликове и стек писма.
Той седна на сгъваемото столче, надраска на бързо няколко реда и прилежно пъхна
плика по средата на купчината.
Отвън се лееше сивкавата светлина на облачния следобед. Беше нетипично
тихо. Кедъра се замисли, че караула може би вече е стигнал до другия край на
комплекса, но нещо все пак не беше наред. Не се чуваха обичайните звуци - лай
на бездомни кучета, шум от стъпките и тихите разговори на случайни цивилни.
Светът се беше превърнал в глуха бледо-сива мъгла, която оцветяваше цялото му
обкръжение и омекотяваше дори най-тъмните сенки. Мислите продължаваха да
бушуват и да инжектират адреналин във главата. Миражът наоколо само унищожаваше
надеждата за разсейване и акцентираше яркостта на вътрешния диалог. Юли отупа
ръце в камуфлажните си панталони, изправи се и се понесе навън.
Не срещна никого по пътя към изхода, което беше леко странно, но не
невъзможно. Дневната светлина извън сградата по нищо не се различаваше от
свелтината вътре. Небето бе изпълнено с ниски плътни облаци, въздуха носеше
аромата на стара мазилка, барут и зима. Босите крака се бяха отказали от
опитите си да подадат жалба и сякаш се бях примирили, че ще им е студено и ще
газят по камъчета, счупени плочки и малки късове от отломки. Кедъра се завъртя
на пети, избра си за посока север-северозапад и тръгна. Главата му отчетливо
тракаше ред след ред, докато краката му го носеха все напред. Подмина порутения
кладенец, от който все пак успяваха да черпят вода. Заобиколи останките от
едноетажна къща, пред прага на която хора бяха струпали цветя, снимки и свещи.
Вяло прескочи няколко малки кратера от неуспешните опити на няколко цивилни,
въоръжени с гранати... И стигна до дупка в оградата. Дупката не трябваше да е
там, но и не изглеждаше като да има някой наоколо. Юли се наведе леко, промуши
се и тръгна към полето и окопите, които бяха останали от някогашния парк,
намиращ се на края на града.
И тогава той чу сирената. Звукът беше остър, силен и режещ. Вой, с
който беше свикнал, вой който го караше да бъде нащрек и да дава сто процента от себе си и уменията си. Но не и днес. Днес за него
това бяха първите ноти на интрото на песен. Днес този звук събра искрящите в
главата му мисли в сноп, след което ги удари с ковашкия чук и ги оформи в едно
ясно и непоклатимо решение. Юли спря на едно място и се ослуша за следващите
тонове. За ритъма на оръжието, който неговите уши приеха като барабан. За звука
от гранатите, който беше бас-линията. За виковете на бойците - хор, който
никога не можеше да изпее грешен тон. Кедъра чу мелодията и музиката съвсем
наблизо. Усмихна се към небесата и се насочи към своя реквием.
***
Джет затвори пощенската кутия и се върна в апартамента си. Влезе в
хола, започна да сортира писмата... И замръзна. В ръцете си държеше прост плик,
адресиран до него. От "Кедъра". Джет се разтрепера - та нали
погребението му се състоя едва завчера! С почестите, със сълзите, със речите,
със залпа за паднал герой... Едва-едва се добра до бюрото и се сгромоляса на
стола. Със слаби пръсти, той отвори плика и разгъна листа хартия:
" Здравей Джет,
Пиша ти за да ти благодаря. През всичките тези години ти бе верен
другар и безценен приятел. Винаги ми бе опора, когато имах нужда и винаги ми
даваше кураж. Никога нямаше да стигна до там, до където успях без теб. Знай, че
именно този кураж ми служи най-добре през всички перипетии, в най-тежките ми
моменти и в най-страшните ми изживявания. Твоята вяра в мен ме крепеше, докато
се развивах професионално, а твоите съвети винаги спасяваха личния ми живот.
И за това - благодаря. Но вече трябва да посрещам света със своя кураж.
А той може би не е толкова много.
Благодаря за всичко и прощавай.
Юли."
Джет остави намокрения лист да падне от ръцете му и с последни сили се
пресегна към копчето за shuffle на компютърния плейър...
No comments:
Post a Comment