"Една Нормална Сутрин"

Беше една напълно нормална сутрин. Дърветата пееха, птиците зеленееха... Не, момент. Май не трябваше да е така. Мислите ми не са много на място BC (Before Coffee).

Та... Беше една напълно нормална сутрин. Птици, дървета, Витоша в далечината. Станах, изкъпах се и се зарових в гардероба.
- Добро утро! - чу се от някъде и областта около слепоочията ми изтуптя два пъти. Стреснах се леко.
- Кой си ти, по дяволите?
- Да... Ъм... Здравей. Аз съм Вътрешния ти Глас.

- Кой?
- Ъм... Вътрешния Глас.
- Да, ама ко...? Не, чакай. имам по-важен въпрос. Защо? Как?
- Ами... От Началството ми казаха, че е време да свърша малко работа и... Еми разгледах насам-натам и при теб май нямаше такъв. Затова... Здравей! Аз съм новия ти Вътрешен Глас.
- Върви си. - казах аз и се захванах със сутрешния ритуал по намиране на чифт чорапи.

- Ама как така! "Върви си." ВСЕКИ трябва да има Вътрешен Глас.

- Не и аз.

- Ама... Ама... С кого ще водиш вътрешни диалози? И ще спориш? И кой ще ти напомня шашмите в живота?

- Виж... Аз съм беден artist, не съм ти Писател. На мен ти не си ми нужен. - казах възможно най-спокойно, докато лявата ми ръка се пресягаше към поредния черно-сив чорап. ОК, този изглежда почти идентичен с чорапа в дясната. Сега само... Тю! Дупка. Добре, следваща опция...

- Слушай, момче... - каза Вътрешния Глас леко изнервено - Значи, системата е следна...

- Не. Ти слушай. Ти явно си доста новичък и зеленичък. На мен не ми трябваш.

- Ти... Моля? Значи, ще знаеш, че аз съм много опитен Вътрешен Глас. Взех си всичките изпити с петици и шестици и директно ме нае...

- Не, не, ти не разбираш... Оф... Сега е момента да си вървиш. Помоли началството да ти подбере някого и те съветвам да не им споменаваш, че си пробвал да си при мен.

- Ама как така?!? То си пише в правилата "Всеки трябва да има вътрешен глас."
- И пак: на мен прост Вътрешен Глас не ми е нужен. - ок ,чифт. ура! Сложих остатъка от купчината в гардероба, за да е готова за утрешния ритуал и се отправих към кухнята.
- Ама... ама... Не може така, аз..

- Виж... Ти си в главата ми, нали? Огледай се внимателно. Предполагам, че нейде зад теб ще да има нещо като врата.
- Тук е доста пусто, не виждам къ... А! Наистина има врата!
- Отвори я.

- ОК... Я, борова гора!
- Хубаво. Ето - виждаш, не е празно. А сега бягай.
- Моля? Да бягам? Ама... ААААААА!
Чух тихо щракване, като от затваряща се врата. ОК, ще се учи от опит младокът, какво да се прави.
Денят продължи да е напълно нормален. Закусих. Дооблякох се. Излязох. Качих се в автобуса...

- ААА! - чух вик в главата ми, последван от някакво подобие на тежко и забързано дишане - КОПЕЛЕ! КОПЕЛЕ, ЗАЩО НЕ МЕ ПРЕДУПРЕДИ?
- За какво? - усмихнах се леко лукаво аз. Трябва да ви кажа, че от мен не струи прекомерно количество доброта, докато не стигна до първото си кафе. А то се пие чак в офиса.

- Нещастник! Какви бяха тея, бе? Грабнаха ме два чифта ръце и ме повлякоха през вратата... И после... И после... - пак ускорено дишане. Долових и сякаш някакво потреперване.

- Не е като да съм ги видял. Ако не ги опишеш трудно ще мога да ти кажа КОИ бяха. А какви... Твои колеги, предполагам.

- Мои колеги ли?!? Огромна рицарска сянка със светещи очи и някакъв пират с акулести зъби и перка на гърба? ТОВА СА МОИ КОЛЕГИ? КАКВИ КОЛЕГИ, БЕ?!?

- Еми да. Именно. Твои колеги.
- Копеле, някога някой казвал ли ти е, че нещо никак, ама НИКАК НЕ ТИ Е НАРЕД?!? Ти си някакъв много странен и счупен шибаняк, ще да знаеш!

- Това не е ново - въздъхнах аз и се загледах пак в застиналата река от автомобили - Предполагам, че не са ти направили нищо крайно...?
- Помъкнаха ме през оная ми ти гора. И ме заведоха до някакво сборище... Копеле, колко са, бе! Броих двестатина и после им затрих бройката, а бяха, като че ли, доста повече от това.

- Повече са.

- Човек... Ти как, по дяволите, се справяш с това? Според мен до сега е трябвало да те тикнат в някоя стая с меки стени!

- Имам си врата. - казах аз простичко.

- Е, да. Ама... Тя не изглеждаше заключена.

- Не е.

- Е, тогава не излизат ли?

- Естествено, че излизат. Нали сам каза, че трябва да има някой, с когото да споря, когато съм сам, да водя вътрешни диалози...

- Човееек. Ти си...

- Аз съм си напълно обикновен и нормален. И, както може би сам се убеди, не ми трябва Вътрешен Глас.

- Копеле... Махам се. Оправяй се. К'ъв каза да търся... Писател? Може на някой да му трябва Вътрешен Глас.

- Наслука! - казах аз и се изкикотих наум. Повечето писатели отдавна вече си имат Вътрешен Глас.
И после пак бях сам в главата си. Реката от коли се придвижи с още десетина метра. Градът си шумеше с обичайното количество сутрешна забързаност. А аз си мечтаех за чашата кафе.

Беше една напълно нормална сутрин.