"На Чаша Чай V"

Седях, загледан в чашата от черен авантюрин. Малките отблясъци в камъка ме караха да се чувствам като гигант, държащ в ръцете си неопозната галактика. От чашата се вдигаше пара, която носеше в себе си аромата на сакура.

- Някога имал ли си помощници? – попитах лекомислено събеседника си.

Сянката ме погледна и застина за няколко секунди.

- Да.

- Къде са те сега?

- Изчезнаха.

- Какво им се случи? – все още се взирах в чашата. Опитвах се да видя планети, около миниатюрните „звезди” и изстрелвах въпросите си вяло.

Черепът отново ме изгледа мълчаливо. Усетих че настръхвам.

- Хората.

- Не... не съм сигурен, че разбирам. – казах аз, оставяйки топлото каменно изделие на масата. Вече не бях разсеян.

- Това, в което вярват човеците, оформя голяма част от света. Особено тук. Постепенно хората спряха да вярват, че имам помощници и аз спрях да имам помощници.

- Но... Значи ли това, че всички божества...
- Да.
- Има ли някои, които са оцелели?

- Има. Променени.

- Значи ли това, че е възможно и ти да изчезнеш?

- Аз нямам нужда от вяра, за да съществувам. Аз съм.

- И все пак...
- И все пак, всяко живо същество вярва в мен в последните си мигове. Защото аз съм.

Отпих от вишневия цвят смесен с лъжица мед. Какво пък. И аз съм тук. И аз вярвам. Не е като да мога друго.