"Жребци на нощта II"

Отворих очи и станах. Облякох се, налях си една кана и се насочих към лабораторията.
Вечер като всяка друга.
Огромната, тежка метална врата се плъзна беззвучно и аз примижах от яркото осветление. Няколко мига по-късно видях, че това нямаше да е обикновена вечер.

Пред мен беше контейнера. Отворен. Празен.
Великия Труд, на който се беше посветил моя създател липсваше.
Творбата, в чието усъвършенстване, развитие и разбиране, бях вложил двадесет от собствените си години, беше на свобода.
Това бяха много, много лоши новини.

В залата влетя жена. Висока, с гарвановочерна коса, падаща като водопад от букли върху раменете не униформата й.
- Буден си? Чудесно! Изгубихме контрол на д нещото. Трябва да го спреш.
- ЗАЩО ВЪОБЩЕ СТЕ ГО ОСВОБОДИЛИ?!?
- Всяко оръжие подлежи на полеви тестове.
- Това не е оръжие! Това е експеримент! Никога не е планувано да бъде събуждано!

За пореден път се убеждавах, че учителя ми беше прав. Най-големите проблеми на нашия вид не са свързани с това, че трябва да ловуваме хора, за да утолим глада си. Най-големите проблеми започват, когато се налага да общуваш и работиш с човеците.
А аз се доверих на най-опасните хора - тези, които носят униформи.
***
Няколко часа по-късно гонитбата вече е започнала. Криенето в сенките, зад ъглите... Стараеш се да си постоянно една крачка зад врага. Стараеш се той никога да не се озове зад теб... Като игра на котка и мишка, в която не можеш да си сигурен кой кого ще изяде.

- Ти направи това. - каза сериозно брюнетката - Ти си виновен.
- Аз? ВИЕ го освободихте!
- Ти го създаде. То е твоя отговорност.
***
В последното хале влязохме в един тунел, който ни отведе извън оградата и бодливата тел. Погледнах към площада. През мрежата се виждаха трупове. Всичко беше обляно в цвета на пропиляна храна. В базата работеха няколко хиляди души и аз не бях сигурен колко от тях са оцелели. Безпокоях се и за собственото си съществуване.
***
Чудовището беше стигнало до жилищните сгради. Тук също беше осеяно с мъртъвци.
Свих по една пряка...
И за малко не се сблъсках с него.
То седеше и ме гледаше.
Грамадно, лъскаво, хищно...
Помислих си, че това е краят. Затаих дъх. Вгледах се в дивите му очи, улових първичния му поглед.
Секунда. Две. Три. Четири. Пет.
То се завъртя и спокойно тръгна в друга посока.
Поех си отново дъх. "Благодаря ти, учителю, че си се сетил да му сложиш предпазители спрямо мене и тебе."
Но не можех да си отдъхна. Дори и аз не знаех как да спра това нещо. А ако не направех нещо скоро, то щеше да продължи да сее смърт и разруха.
Затичах се. Трябваше да бързам. Нямах никакво време.
Бързай!
Бързай!
Бързай!