"Жребци на нощта V"

~ По мотиви от сънищата на Петър Герганов ~


Влага. Вечна, неизбежна, противна влага струеше от всичко около мен - дрехите ми бяха подгизнали, краката ми джвакаха от няколко дена в кубинките, а земята под дланта ми поддаваше и изпускаше проклятието си между пръстите ми. Изправих се на колене и, леко приведен, се опитах да се огледам и ослушам. Мрачна джунгла, независимо, че е средата на деня, минимална видимост, безкрайното монотонно жужене на насекоми и шумолене на растения. Не видях никого, но все пак се приведох още малко, преди да прошепна
- Мисля, че можем да се придвижим напред.

***
Трябваше да ни спуснат с парашут преди една седмица. Летяхме над джунглата, уверени, оборудвани, леко опиянени от адреналина - специално подбран отряд, който да разузнае и, потенциално, да саботира вражеска база. Преди, която се оказа, че има скрито противовъздушно оръжие. Спуснахме се с парашути, да, но не там където трябваше и не по начина, по който трябваше и не всички.
След като констатирахме загубите си и казахме по една тиха молитва за падналите си събратя се насочихме назад, както бяха инструкциите ни. Бяхме прекалено далеч за разузнаване и заповедите бяха да се оттеглим към зона за екстракция.

***
Придвижвахме се бавно и внимателно, надявайки се калта и шубракът да ни скрият от очите и ушите на потенциални четирикраки, или двукраки хищници. Замислих се "Как ли се справят котките с разпознаването на плячка в тази смрад? Нали уж обонянието им е ужасно остро?" Глупава мисъл, знам, но под стрес се вкопчваш за всяко размишление, което не звучи като "Господи, ей сега ще умра, или по-лошо." Бяхме четирима и се движехме в индианска нишка - пред мен Пенелопе и Клиф, а зад мен - Бертранд. Останалите от отряда бяхме изгубили или при падането на самолета, или натъквайки се на случайни стражеви по пътя.
Сърцето ми туптеше, чувствах се сякаш постоянно нещо ме гледа, униформата беше студена и залепнала за плътта ми, а ръката на дръжката на оръжието беше започнала да изтръпва от стоенето в очакване. Всичко ме болеше, по тялото ми нямаше място, което да не е ухапано от насекоми, или одрано от растения.
Пенелопе спря и вдигна ръка.
- Стори ми се ,че чух движение. - прошепна тя и всички се опитахме да залегнем.
Не успяхме на време. От дърветата изникнаха двама души, които сякаш веднага ни забелязаха и откриха огън, а ние трескаво се опитахме да го обърнем на бяг, приведени, прескачащи шубраците и надяващи се да не се спънем и да не стъпим в някоя дупка.
След един откос зад себе си чух вика на Бертранд, след още един ми се наложи да прескоча тялото на Клиф. Снишен, вдигах поглед само колкото да видя дали все още следвам Пенелопе, докато тя си проправяше път сред листата, тръните и корените.
Не знам колко бягахме, докато ни свършиха силите, след което залегнахме един зад друг. Осъзнах, че по някое време откосите бяха спрели, а сега, когато пулсирането в ушите ми беше намаляло, слухът ми твърдеше, че единственият шум наоколо е сподавеното ни дишане и вечните насекоми.
- Мисля, че ни загубиха. - прошепна Пенелопе след един сякаш безкраен миг.
- И аз не ги чувам. - казах, ровейки в джобовете си - Изпуснал съм компаса. Знаеш ли на къде трябва да се насочим?
Пенелопе извади ножа си, на чиято дръжка имаше компас и, още лежейки, го заби в земята, защото ръката ѝ явно трепереше прекалено много.
Грешка.
Чу се оглушителен взрив, след което усетих по лицето и дрехите ми да падат късове от Пени.
Изправих се на колене - окаян, мръсен, изтощен - и светът избледня...
Искрящо, безформено бяло. Нямаше я вече маранята, нямаше жуженето на комарите, нямаше шумоленето на дърветата, дори земята под мен сякаш беше твърда.
Седях вцепенен, тялото ми отказваше да ме слуша и дори очите ми сякаш не желаеха да се извъртят.
И тогава чух Гласът, страшен, идващ сякаш от нищото, нечовешки сюрреалистичен на фона на всичко останало.

- КАК ЩЕ ИЗПЕРЕТЕ ТОВА? НОВИЯТ ПРАХ ЗА ПРАНЕ ЩЕ СЕ СПРАВИ ДОРИ И С НАЙ-УПОРИТИТЕ ПЕТНА!

"Мамка му!" - помислих си аз "Джунглата май беше за пре-"