"Длан върху стъкло (до: Нея)"

Видях те за първи път преди много, много години. Беше с леко остри черти и катранена коса на японско каре. Носеше се наоколо в червена, кожена военна униформа; офицерската шапка и символът върху нея блестяха под светлината на пожарите, а ти можеше да убиваш с усмивка - пистолет не ти трябваше. Още помня черните като въглен очи, още помня гордата ти стойка, още помня разочарованието, когато се събудих. Беше събота, нямаше училище и светлината навън беше златна. Излязох, метнах се на велосипеда и обикалях кварталите за да те намеря - там, където не беше. След това се прибрах, оставих колелото и отидох да те търся в парка, където също те нямаше. Като малък също обичах да се разхождам, остана си ми навик и черта от характера; разхождах се когато ми трябваше, разхождах се когато бях тъжен, разхождах се когато бях отегчен, или когато имах нужда да мисля. До последно разсъждавам по-добре в крачка - светът добива ритъм, структура и посока, докато маршируваш спокойно сред хаотичните му пориви. Някой ден трябва да те разходя из родния град такъв, какъвто беше в детството ми - красиво объркан, строен сякаш в кръг и по диагонал по грешната, трудно проследима логика на надрусан и стихиен незавършил архитект.

            После те зърнах в гимназията. Пътувах надолу по Витошка, докато трамваят стенеше, тътнеше и се задъхваше от пренаситената с коли улица (тогава още пускаха да карат по нея; прекрасните плочки, красивите лампи и уличните артисти дойдоха много по-късно). Помня, че вървеше в обратната посока, метнала черна мешка на гърба си и вперила поглед напред към някаква невидима цел, сигурно дома. Устните ти бяха украсени с гланц, предполагам вече си започвала да обмисляш и червило, но не мисля, че имаше нужда от него. Исках да изскоча от транспорта, да ти препреча пътя, да те прегърна, да ти кажа колко си ми липсвала, най-сетне да попитам за името ти. Желаех да ти разкажа, може би и да те обвиня, за един куп неща - че не беше ти първата ми целувка, че не беше ти първото ми гадже, че бях се отказал да те търся и сънувам. Уви - единствено можах да опра глава в стъклото на вратата и да гледам как лъскавите кубинки те отнасят все по-натам и все по-натам и все по-натам. Как го казваха чужбинците "Толкова близо и все пак толкова далеко." Едно стъкло разстояние, по-тънко дори от тогавашната ми длан. Или от твоята.

            Докато течаха университетските ми години те намерих в някакъв бар в Студентски град. Косата ти беше пламенно червена и къдрава, носът чип, а лицето по-кръгло. Не обичах този бар - беше претъпкан, беше прекалено шумен, намираше се на "супурнайсе" километра от дома и алкохолът успяваше да е едновременно долнопробен, разводнен и скъп. Съзерцавах те няколко минути, преди да се реша да тръгна към теб, но някакви заляни младежи минаха помежду ни и ти изчезна. Обходих целия бар. Обходих и радиус от 300 метра около бара, сам със слушалките с моята музика, далеч от бумтенето на колоните и виковете на другарите ми около масата за джаги. Така и не знам какво обичаш да слушаш, аз лично тогава бях на равни части японски метъл и американски суинг, все още не успявам да си избера само един стил и да си кротувам, изпитвам нужда да гледам света през нови и нови очи, през дъга от призми и идеи. Предполагам, че не ти е непонятно като идеология – ти, с твоите много лица.

            Мина още време, мислех, че съм забравил за тебе, докато една вечер не се забавих в офиса. На спирката не можах да се кача в автобуса (чисто физически, мисля, че и за чантата ми нямаше място дори), но за мой късмет дойде Втория 76. Качих се, продупчих си билета, седнах, смених парчето в плейъра... И после погледнах напред. Там беше ти. От другата страна, през две седалки, обърната право към мен, беше ти. Времето е било мило с теб - кожата ти имаше лек загар, а гарвановата грива падаше тежка и дълга около лицето ти, създавайки най-добрата рамка за такава картина, на която дори Да Винчи би завидял. Засрамих се, честно да ти кажа. С времето обиквах и губих и пак обиквах и пак губих. Ето, няма година преди Втория 76, една раздяла ме потроши цялостно. Всячески се стараех да не те зяпам, всякак се надявах да не видиш, че косата ми е немита, че съм небръснат, че брадата ми е рошава, че изглеждам уморен, толкова, толкова уморен. Не бях спал добре от месеци и започваше да ми личи, към което няколкото дена в поза "кука" пред монитора караха тялото ми да скърца като онзи трамвай от гимназията. А ти беше толкова красива, в стилната си черна пола, изисканата блузка и лекото пролетно палто. Исках да те заговоря, да ти кажа, не, да ти изкрещя, че си толкова шибано хубава! Но не посмях, дори когато беше на една педя от мен, положила нежната си малка ръка върху дръжката, чакаща автобусът да спре и отново да ни раздели. Дамата от Втория 76. Теб, която пак не попитах за името.

            Имах щастието да те видя отново същата година. В метрото, след един отвратително изнервящ и натоварен ден. "Средният" ми ръст е над "стандартния", което ми позволявам да дишам в плетеницата от тела, чанти и дрехи, която неволята тъче в пиковите часове след 5:30. Позволява ми и да се оглеждам – и там, до вратата, беше ти. Обсидиановите ти кичури бяха вълнисти и караха белите слушалки да изпъкват между тях като малки, странни перли. Устните ти бяха кървави и сочни, остатъкът от грима - минималистичен и с вкус, а очите... Очите ти бяха като бездна в небесата, в която желаех да се гмурна. Срещах погледа ти и се правех, че просто се озъртам - случаен тип в метрото, който отегчено чака да изплува от морето крайници и уморени физиономии. Попивах облика ти, а в главата ми, през стената от звук, която Девин Таунзенд помпаше в слушалките, проби една вече мъртва песен, на една вече разпаднала се група. Знаеш ли... Намерих оцелял запис от втория ни концерт, звукът беше ужасен, изпълнявахме я след само 4 репетирания и... Не бих ти я пуснал в този вид. Не смея. Ако се видим, сигурно ще ти я пея - хубава е. Онзи Китарист я беше писал за една мечта, а аз я изпълнявах винаги, искрено, само и единствено за теб.

            Преди около двадесет години се разхождах в Онзи Парк. Не е много по-различен от детството ми, разкрасяваха го и го ремонтираха и го поддържаха, но той си е пак същият - какъвто е бил преди мен и какъвто ще бъде след мен. Разхождах се замислено, любувах се на слънцето, насочих се към моста и се спрях. На мъничко "скутерче за възрастни", надолу по алеята, се носеше нещо в бяла лятна рокля с щампа на портокалови листа и репродукция на сламена шапка. "Кой, по дяволите, носи сламени шапки в този век" помислих си и после се загледах - дори през сребърните лъскави къдрици те познах. Усмивката, приветлива и нежна, бе подчертана от годините и вечно острите като бръснач черти. Очите ти сияеха във цветовете на тревите и гледаха из дълбините на безвремието. Аз нямах дъх и онемях, и докато се върна теб те нямаше. А исках да се заговорим, да се видим, да ти разкажа за моите племенници, за децата им, за пухкавата котка у дома. Уви. И ПАК не те попитах за името; и пак.

            Но...

            Снощи те сънувах. В ефирната ти бяла рокля, с разпилените коси. Кожата ти беше с цвят като луната и ти се смееше и смееше, докато тичах и те гонех. Събудих се преди да те настигна. Събудих се, но знам, че въпреки машинното дишане и въпреки импулсите в сърцето – чак-чак-чак... – ще те догоня. Скоро ще те хвана. И после, взел ръката ти, в широката си длан... Ще те попитам за името; ще те прегърна... И всичкото това, и още, ще разкажа.