"Автограф"

Стъклото беше хладно на фона на лятната топлина. Ния се беше отпуснала върху седалката, облягайки чело на прозореца. Усещаше вибрациите на двигателя, чуваше как гумите проскърцват, докато се носят по камъчетата. От радиото се лееше тиха и лежерна музика. Слънчевите лъчи галеха нежно кожата, по-леко дори от ефирните дрехи върху тялото ѝ. Тя притисна малкото томче по-близо до гърдите си. Днес беше специален ден - нейният любим поет беше в града и тя щеше най-сетне да вземе автограф. Чакала бе много и сега сърцето туптеше в гърдите ѝ сякаш почти в ритъм с буталата на двигателя. "Туп-туп, туп-туп, туп-туп" отмерваше то и Ния радостно броеше минутите на своето пътуване.

Бръмченето на мотора се превърна в мърморене; мърморенето - в тишина. Ния се изправи, и след това се озова на улицата. Шумът на града беше за нея една истинска симфония - гласове на хора, звуци от автомобили, тракане на трамваи по релсите, случайно пърхане на птичи криле. Тя отново погали малката книжка, докато се ориентира, след което се отправи към книжарницата. "Трак-трак-трак", в ритъм по паважа и към това пак ударите на сърцето "Туп-туп, туп-туп"; като комплект барабани. Тя броеше крачките си, минавала бе по този път много пъти и усещаше всяка позната неравност. От пекарната до любимата книжарница се носеха чудесни аромати - пресен, хрупкав хляб; шоколадови курабии; портокалов сладкиш... Ния обичаше това магазинче. Имаше си ритуал - към всяка закупена книжка си купуваше нещо от там; така като се прибереше можеше да се отпусне и съвсем да се загуби във фотьойла, в думите, във вкусовете и в ароматна чаша чай.

"Трак-трак-трак" и после врата. Отварянето донесе със себе си прекрасния звън на камбанки. Една стъпка само, вратата се затваря и после светът се променя. Слънцето вече не жари, уличният концерт вече не се чува, пекарната вече я няма. Има тиха музика, скърцането на паркета и миризмата на хартия, мастило и книжно лепило. Ния обичаше аромата на нови и стари книги дори повече от този на пекарната. Навяваше ѝ мисли за уют, топлина, спокойствие; караше я да си мисли за дъждовни капки по перваза, за лекото шумолене на дърветата в парка и за тихото пукане на огъня в камината. Момичето се отправи към тезгяха. "Трак-скръц, трак-скръц"; след което постави ръка на гладката, леко изтъркана дървена повърхност и се усмихна на познатия глас.
- Здравей, Ния! За подписването ли си дошла?
- Да, нали не съм закъсняла?
- Ни най-малко. Нека те упътя.

"Трак-скръц, трак-скръц, трак-скръц..."

***

"Трак..."

Той вдигна уморен, но усмихнат поглед към следващия посетител. Не беше очаквал толкова хора да са харесали творбите му и лицето му сияеше от радост. Пред него стоеше стройно, ниско момиче с ефирна лятна рокличка. С едната ръка притискаше към гърдите си едно напълно бяло томче, което го озадачи, защото той не помнеше никоя негова книга да е издавана в такъв формат. След това очите му се спряха на дългото, тънко бастунче, което беше казало "трак" и продължиха нагоре към черните слънчеви очила и лице, завъртяно леко встрани от него.

- Здравей! - поздрави той с всичката приветливост, на която беше способен

- О... Здравейте! - каза Ния и направи съвсем лек реверанс - Аз съм голяма почитателка на Вашите творби и много, много бих се радвала да получа автограф.

Бузите ѝ поруменяха и ръцете ѝ леко притеснено поднесоха бялото томче към него. Той го пое и го загледа учудено. Дебела хартия, с прилежно подредени релефни точки.

- Не знаех, че има такова издание.

- О, няма - каза Ния и бузите ѝ се напълниха с още повече цвят - но след като си купих оригиналното издание, помолих да бъде изработено това, за да мога да го чета сама. Имам подобно копие на всичките Ви сборници, но този ми е любимият - "Бриз и трева". Ще Ви помоля, само, да натиснете малко по-силно с химикалката...

Поетът отвори книжката и се постара да остави отчетлива и дълбока следа върху страницата, след което леко сконфузено го приплъзна по към масата и докато се усети изръси

- А имаш ли любима творба от него?

- Ня- нямам. - отвърна Ния - Обичам ги всичките, почти съм ги научила наизуст, само...

И замлъкна. Сведе глава към краката си, присви се и захапа долната си устна.

- Не, моля... Кажи, "само" какво?

- Аз... То... - тя пое звучно дъх и почти прошепна - Само едно не успявам да разбера... - и отново се сви.

- Кое? Ще се радвам да се опитам да обясня на най-големия си фен.

- Аз... Ами... "Оранжев Ден". Думите са хубави, но... Но... Не-знам какво е "оранжево" и... Тоест знам КАКВО е, но... И... Да. Това е. Думите Ви винаги са ясни и чудесни, но тук...

И отново мълчание.

Поетът отвори широко очи, пропусна да си поеме дъх и преглътна. "Това е като да обясниш на слепец какво е Оранжево", казваше най-добрият му приятел, когато не намираше думи. Е, ето ти сега предизвикателство.

- Хъм... Знаеш ли какво, мога да се опитам да ти обясня. - гласът му беше мек, а на лицето му се появи усмивка. Винаги ставаше така, когато криеше притеснението си. Ния се изправи на място и завъртя леко главата си на една страна, сякаш се опитва да чуе по-добре...

- Оранжевото... То е... Хм... Представи си топъл, летен ден. Стоиш под следобедните лъчи и пред теб има дърво, обсипано с плодове. Пресягаш се към огрените клони - онези, които са поели най-много от слънчевите ласки и откъсваш един плод. Тази топлина в дланта и върху устните, онази сладост, която може да изпиташ само тогава... ТОВА е "оранжево". Поне за мен.

Ния се отпусна леко замислено и пръстите ѝ погалиха отпечатъка от автографа.

"Туп-туп" каза сърцето на поета.

Момичето се усмихна широко и искрено и отново направи лек реверанс.

- Благодаря Ви!