"Джоана"

Тя се беше облегнала удобно в ъгъла на малкото, уютно помещение. Наслаждаваше се на звуците, които се лееха от колонките и наблюдаваше останалите. Млади, лъскави, някои познали само мимолетната задявка. И после старите, очуканите и използваните. И после тя (в другия ъгъл имаше огледало). Тя, с перфектните извивки, все още лъскава, все още красива, но и лъхаща на опит и емоция и на история...

Вратата се отвори с леко иззвъняване и влезе Той. Строен, с големи длани и дълги пръсти. С ботуши, целите потънали във прах, и с огън в очите. Огледа се, внимателно и бавно стъпи по-навътре със стабилната, небрежна походка на човека, който знае накъде, защо и как така.

Крачка, втора, трета... Тя го гледаше пленена... Пета, шеста и десета...

Ботуш, крачол, колан и риза... И китката му плавно как протяга се към нея...

Докосване. И тя настръхва, цялата, трепери и въздъхва.

Ръцете му повеждат я с танц навън.

И после вече са в дома му.

Той сяда с чаша във ръката, придърпва я, поставя я във скута си. Дясната му ръка обгръща тялото, лявата поспира за малко около ключето ѝ и после нежно се намества под главата... Погалване и стон. И тя трепери, пръстите му са докоснали сърцето ѝ. Погалване отново и отново, левицата му се движи уверено, умело, няма нужда от ориентир; а тя въздъхва, стене и вибрира. И пак погалване и пак и пак и пак...

И после - удар. Тя извиква.

И после пак я гали, пръстите намерили отново нежността, изтръгващи от нея най-красивата мелодия, шарещи навсякъде чевръсто, точно, без едно натискане да е сгрешено...

Удар. И още втори, трети, пети... И воплите ѝ пълнят въздуха, подскачат от стените, заглушават дишането му, обливат стаята в екстаз и ритъм. Удар. Мишницата му пристяга я, притиска я по-близо до гърдите му, където ритъма на трелите ѝ да се слее със туптящото сърце. Удар и екстаз, и топлата му длан, поддържаща я под главата...

И после ритъмът отново става бавен. Бясната емоция затихва във спокойствие и мекота. Той я докосва леко, леко, леко и тя въздъхва тихо, воплите ѝ сливащи се с неговия глас във песен. И няма нищо, няма стая, няма въздух, няма даже светлина, а само скутът му, ръцете му и звук, и звук, и звук... И тъй до края.

- Джоана, - каза той - така се казваше тя навремето. Така и теб ще те наричам.
Остави китарата грижовно на поставката, отпи и запали цигара.

"Джоана", опита се да улови тя ехото на думите му и се унесе.