"Вратата"

Вратата се рееше насред нищото.

Беше някак... Обикновена. Дървена, леко кафеникаква врата, с рамка и праг. Имаше издялани четири големи квадрата. Имаше леко извита, старомодна дръжка. Имаше си даже ключалка - голяма и широка, като за старомоден ключ... И въпреки това, беше напълно безинтересна врата. Ако видите такава по улицата, сигурно ще я подминете; ако я видите на входа на къща, сигурно няма да ѝ обърнете внимание...

Но тази врата беше на дрейф през нищото. И това я правеше специална, може би я правеше дори Врата, или Вратата. Самата тя беше напълно убедена, че е изключително ценна и всеки би трябвало да се интересува от нея.

Но всеки отсъстваше. Даже и никой отсъстваше. Тя за пореден път се огледа, видя, че наоколо липсва дори цвят и въздъхна. (не, не знам как така врата ще въздъхне, казах ви, че е Врата. Използвайте си въображението)

Та, вратата въздъхна и се замечта. Някога много отдавна, може би преди, а може би в бъдещето, тя имаше спомени. В този момент тя се пресягаше към тези спомени и се опитваше да ги улови, да ги спре, да ги осъзнае и да ги осмисли.

Започна със спомена за светлина.

Имаше предусещането (предспомена?) за фотони, които се удрят в дървесината ѝ, за отблясъците по лака ѝ, за отскачането им от предмети наоколо... Да... Светлина. И светлината винаги имаше източници. Тя се опита да си измисли какво би излъчвало светлина и си представи мъничко ярко кълбе. И след това второ. И трето... Кълбетата се множаха и се разрастваха и се отдалечаваха и вратата вече се рееше сред безброй далечни светлини. "Звезди" помисли си тя. "Да, звезди май бяха, или ще бъдат." Вратата се постара да задържи този образ в съзнанието си и започна истински да усеща, че плава сред множество звезди. Плава... И се върти. Това усещане не ѝ допадна.

Тя се концентрира отново.

Нещо, което не се върти... Нещо стабилно... ХА! Та нали самата тя беше нещо стабилно! Вратата се постара да си представи, че е закотвена на гладка, дървена повърхност... Звездите спряха да се въртят. Реенето спря. Харесваше ѝ така - да е на едно място, да стои права и горда. Не ѝ харесваше само, че дървото беше студено и гладко. Тя самата беше студена и гладка, това усещане ѝ бе твърде познато. За това вратата си представи... "Трева! Да! Знам какво е трева!" И започна отново. Първо един лек стрък, после пет, после хиляди... Вратата вече стоеше закотвена насред огромна зелена поляна под звездното небе. Но неподвижната трева я притесняваше и тя си предспомни вятъра... И с вятъра дойде шума на листа. И с шума на листа дойдоха дървета... Лека-полека Вратата оформи в съзнанието си картината на поле, с тук-там изскочили ниски дръвчета, с лек ветрец, който да люлее клоните, да гали стръковете и да шумоли в листата. И над това звезди. Милиони и милиони звезди...

Но нещо липсваше. Нещо не достигаше.

Вратата се замисли какво и осъзна - беше сама. Стоеше горда и стройна насред тази красива поляна, но беше напълно и изключително сама... Тя се опита да си представи нещо, някого, каквото и да било, което да убие самотата, но не успя.

И после се дочу чукане.

Първо леко, след това по-силно...

Образите на поляната и звездите изчезнаха, целия свят на Вратата изчезна. Нещо най-нахално ЧУКАШЕ по нея! Това... Това бе недопустимо! Та тя се намираше на средата на нищото! Тя беше ЕДИНСТВЕНОТО НЕЩО в света! Как можеше така, просто някой...

Чукането спря, след което дръжката се премести...

И Вселената се изля през Вратата, удавяйки нищото в същност.