"Цигара пред бара"

Ръцете на Томи се разтрепериха и протегнаха сияещото екранче към мен.

- Карла... Вземи го. Вземи го и не ми го давай до края на вечерта.

След това стана, извади кутията с цигари и се насочи към изхода. Никога не го бях виждала такъв. Оставих телефона с лицето надолу и се загледах в гърба, който се носеше към вратата - крачката бърза и леко неравномерна, раменете стърчаха и сякаш избутваха хората от няколко педи разстояние, главата беше заключена в посока навън - като крайно упорит компас. Стъпка, пет, десет, петнадесет... И вратата се затвори зад него. "Ще му мине." - помислих си - "Каквото и да е, ще изпуши една цигара, ще се успокои и ще му мине." Загледах се отново в бандата, заслушах се в що-годе успешния кавър на песен от детството ми и се опитах да излича очите на Томи от вътрешната страна на клепачите си.

Групата беше добра. Барабаниста малко клатеше, но басиста и китариста успяваха да замажат. Вокала... вокала... Исках да ми пее. Беше нисък, с криви черти на лицето и оредяваща коса. Но исках да пее. Исках да не спира. Там, на сцената, той беше с три глави по-висок и двадесет години по-млад. "Успя да ме разсее", това се опитвам да кажа. След около четири песни раздадоха пепелници в заведението "За да не шумим на съседите" и аз си спомних, че Томи е още навън, спомних си очите му, спомних си треперещата ръка. Реших все пак да го извикам далеч от студа и близо до давещият шум на колоните. Проправих си път през изникналата сякаш от нищото димна завеса, направих крачка през прага и вратата хлопна зад мен. Един цял свят се затвори зад гърба ми - далеч, далеч, далеч... Друга галактика в друго измерение. Така, де, видях Томи почти веднага.

Видях коса, върху която се беше оформил лед; видях пара, която се вдигаше от лъскаво чело; видях дъх, който обвиваше цялото това нещо в ореол; видях прокъсан шал, от който висяха дълги шарени конци. Под шала имаше юмрук. Пред юмрука беше зида, ограждащ двора на заведението. В мазилката имаше овално, керемидено петно с размер малко под педя. Чувах глухото, неритмично удряне на далечен басов барабан. Не идваше от вратата, не идваше от прозорците, не идваше от улицата. Носеше се от стената - като цунами в язовир, предизвикано от изпусната в центъра му бомба, което чуваш от другата страна на планината. Туп... туп, туп... туп... ТУП...

***
Запознах се с Томи преди две години – някой го доведе на един купон и си го "осиновихме". Томи беше, и е, един от най-приятните хора, които можеш да срещнеш - пацифист до мозъка на костите си, който винаги търси най-малкото зло и най-мирното разрешение на всеки спор, горд притежател на гръмък, заразен смях и широка, блага усмивка. Когато не го псувам на "нескопосано копеле" му цивря на рамото. Не съм единствена - жени, мъже, момичета, момчета... раменете на Томи са попили повече сълзи, отколкото аз съм изплакала за всичките си години живот, а той сякаш е построен за това - метър и седемдесет и девет плът и кости, поставени на тази земя за да се сгушиш в тях и да се наревеш на воля. Човек, който винаги ще потърси как да ти помогне, как да те успокои, как да те разсее, как да ти набие в главата, че има надежда; с очи, които виждат и малкото добро в теб, искрят и сякаш казват "Давай! Можеш! Мама ти, стисни зъби и ще се справим!"

***

- Боже господи! - възкликнах, докато приближавах плахо към него.

Очи. Очи с цвета на радиоактивен облак от анимационен филм. Болно неоново зелено. Студено. Пронизващо. Гледащо към някаква цел, която може би е чак на луната, а може би е отвъд нея. Това бяха очите на Томи в момента, в който се обърна към мен.

- Карла... Извинявай. - каза той и се обърна пак към проклетия зид. Юмрукът пак тръгна и свали ново парче от мазилката.

- Какво става, по дяволите?!?

- Сигма. - каза Томи - Телефонът се отключва със сигма. - и пак удари стената. Този път по-слабо.

Бръкнах в джоба на якето си и извадих устройството, което бях тикнала там като станах от масата. Три наляво, едно по диагонал, едно по диагонал, две на дясно. На екрана пишеше "Scythe". Съобщението беше дълго. "

***

Томи е женкар. Чувала съм, че е имал и сериозни връзки, но когато се запознахме си имаше харем. Пили сме с някои от мацките му, пили сме даже с няколко от мацките на куп и аз никога не съм го виждала да се привързва твърде много към жена, не и по онзи начин. Каквото и да си мислят хората, с него дори не сме се целували; няма и да го бъде, а си знам как изглежда - сякаш е обвързан с всяка мацка, която е около него. Но Томи не се втурва във връзки. Не се влюбва. Попива чуждите сълзи, целува устните, прегръща кръстовете, взима каквото му е нужно, дава точно толкова, колкото взима и продължава напред. Мислех си, че съм го изучила, че съм го опознала, че дългите нощи пълни с алкохол, музика и разговори, са изчерпили разказите за живота и миналото му... Scythe. Никога не бях чувала този прякор от човека, който ми разказваше за случка, когато е бил на десет, от която още се срамува; от човека с трите развалени годежа и спонтанния аборт на мацка, която дори не му е казала, че презерватива се е скъсал; от другаря, който говореше с мен по телефона, докато седеше на тоалетната чиния.

***

От: Scythe

Това е сбогом. Съжалявам. Имам съпруг, на когото обещах да съм вярна и физически и морално. И бях. И съм. И ще бъда. Алкохола вече не помага, садик. Миналият път се наложи да ме натовариш на таксито и да ме стовариш пред вратата на хотелската стая. Не исках да тръгваш. Не искам да помня. Сбогом, садик, благодаря ти за 27 прекрасни години.

***

Пуснах телефона в джоба, пресегнах се към рамото на Томи и го завъртях. Юмрукът тръгна към мен и рязко се отпусна до тялото му. За миг видях очите на малко дете, след което клепачите паднаха.

- Прощавай - прошепна той.

И рухна.

Канарата се строши.

Седях, подпряна на зида, държейки в ръцете си малко, плачещо момче, което никога не бях срещала през живота си.

От другия край на галактиката се лееше стара балада от детството.

Шалът рисуваше червени рози в снега.

"Midnight Cigarette"

Здрач.
Цветовете са изтекли от света, рисувайки картина в черно и нюанси на сивото.

Сякаш в природата има съвсем малко цвят, който не може да бъде навсякъде и слънцето, залязвайки над хоризонта, ги е помъкнало към други земи.
Там сега е утрин. Цветовете се изливат от небето - първо синьото, после зеленото, жълтото, оранжевото... Скачат от предмет на предмет, от дърво на дърво, от човек на човек...
Но тук и сега тях ги няма. Тук и сега нощта е обгърнала всичко в своето було и дори бляскавите звезди са някак... Не-бели.
Освен...
Искра.
Червена и ярка искра, която ритмично се движи в нещо като дъга.
Ако се приближим, ще открием, че това е огънчето на нечия цигара.
Последен бастион пред сивотата на света, премигва и озарява лицето на мъжа, който се е подпрял на неработещата нощна лампа.

И дори и това малко, трепнещо светличе, сякаш губи битката, защото димът е също толкова сиво-черен, колкото останалата част от града.

Да, ако се разходиш по улиците на центъра, сигурно ще се удавиш в шарено.
Нощният живот има някаква странна магия, която като че създава ярки, изкуствени копия на цветовете и ги забива в зениците ти.
Контрабанден ден. Това ти продава центърът нощем - евтини и изкуствени подобия на онова, което губиш, ако заспиш.
Като цигарите на Женския пазар, които са почти като истинските, само че надписите са на арабски/иврит/някакъв език, който също не владееш...

Но тук и сега имаш истински цвят.
Една искрица живот, прорязваща мрака като скалпелът на хирург, който се бори да спаси сърцето ти от сивотата.
Още две дръпки...
И нощта печели.
И лицето умира.
До следващия изгрев.

"Диана"*

Куплет (тя):

Аз съм ловец на трептящи сърца,

Аз Aртемида съм, влизам в гората,

Аз съм ловец на трептящи сърца,

Готов е лъка, звънят тетивата.

Смела и боса стрелите си нося,

Те ще летят като вятъра южен,
Смела и боса стрелите си нося,

Ще те догонят, дори да си буден.

Припев (той):
Днес аз ще тичам, тичам към тебе.
Тази нощ ти... Ще видиш звяра!

Куплет (тя):

Ето ме гола, свободна и горда,

Тичам сред лесове, и сред поляни,
Ето ме гола, свободна и горда,

Гоня тревите, лунно огряни.

Аз съм ловец на трептящи сърца,

Аз Aртемида съм, влизам в гората,
Аз съм ловец на трептящи сърца,

Готов е лъка, звънят тетивата.

Припев (той):
(...)

Припев 2 (тя+той):

Днес е опасно сред дървесата,

Тези нощ ний... Ще видим звяра!



*Това е текст за песен, която може би някой ден все пак ще види бял свят. Реших, че е крайно време да го споделя.

"White bones and Red Sinew"

                Събудих се по гръб и болезнено фокусирах познатия таван.  Блатисто-зелени нюанси и сенки, оградени от черно-кафявата рамка на стените. Бившата, с която ремонтирахме този апартамент, имаше странен вкус - подът на стаята е покрит с мек, небесно-син мокет, върху който бяха нарисувани оголени дървесни клони; тогавашната ѝ логика беше, че иска да се буди гледайки към небето, но спи по корем. Не знам защо ѝ дадох толкова голяма свобода на избора  - може би бях влюбен, може би не ми се занимаваше, може би просто исках да остане... Плочките в банята са нашарени и подредени като водопад, който сте обърнали на деветдесет градуса и прелива в буря, а кухнята е издържана основно в стоманено сиво и ръждиви тонове - като стара фабрика. Все още събирам пари за да префасонирам апартамента; ще пребоядисам проклетия таван в бежово.

                Разтърсих глава, опитвайки се да прогоня усещането, че се опитвам да се гмурна в мъх, водорасли и гнила вода и се извъртях надясно, търсейки познатия стерилен блясък на скрийнсейвъра. Светещите цифри прогониха усещането за гадене и безтегловност, а информацията, че е шест сутринта ме върна в реалността. Успях да седна и да стъпя на пода. В главата ми още кънтеше гласът от кошмара, който ме събуди - безплътен, неразбираем и лишен от всякакъв контекст; не помнех какво съм сънувал, останало беше само чувството за нервност. Лявата ми ръка беше полуизтръпнала, но подвижна и се пресегна към дистанционното на телевизора. Физзарядка, която не следвам; гласове и картини, обливащи сетивата ми като хладък душ, който да удави подсъзнанието и да ме закотви в истинския свят.

                Пода в кухнята беше студен под босите ми крака. Насочих се мудно към хладилника, търсейки снощния половин сандвич и недоизпитата кутия мляко и лека-полека разбутвах съзнанието си в опит да се приготвя за предстоящия работен ден. Стигайки до масата открих, че десницата ми наистина държи чиния със сандвич, но лявата ми ръка стиска бутилка джин. Върнах се до хладилника и поправих грешката си, като пътьом се присетих и да включа ръбатото метално чудовище, което бившата наричаше "кафеварка". Машината наистина правеше еспресо, обаче изглеждаше като извадена от сънищата на Ешер и Гигер. Към това работеше само със зърна и успяваше да звучи като месомелачка.

След студения хляб, студеното мляко, горещото кафе и претъпкания транспорт се озовавам в бледия офис и правя своя принос към бездушната симфония от компютърни вентилатори, тракащи клавиатури и промърморени псувни.

                Отново съм по гръб, отново не знам какво сънувах и отново гледам тавана. Четири сутринта. Псувам, увивам се в чаршафите и стискам клепачи. Един хипопотам над оградата, два хипопотама над оградата, три хипопотама над оградата... Падам към мрачната повърхност на блатото, в черепа ми рикошира дрезгав глас, а мониторът твърди, че е шест AM. Изправям се и разтривам изтръпналата си лява длан. Пускам аеробиката и отивам да ловувам останки от пица в студената стоманена кутия. Озовавам се с бутилка джин, вместо стъкленото шише кола, изръмжавам и се сдобивам с правилното питие. Закуска, транспорт, зала с аромат на кабели и осемнадесет различни парфюма... По погрешка натискам "А" вместо "Л" и аутокомплийта изпраща съобщението при Аnna от HR. След кратко извинение някак става така, че обещавам кафе идните дни.

                Два часът е и аз съм буден. Лявата ми ръка е стиснала чаршафа, а дясната се е озовала на сърцето ми, сякаш опитвайки се да успокои пулса. Имаше някакви геометрични фигури, сякаш направени от нишки болнава светлина. Не, не знам. Изчезна миг след като отворих очи. Една камила прескача ручея, втора камила прескача ручея, трета камила прескача ручея, пета камила пре... Четири часът сутринта. Чудя се колко силно мога да изпсувам без да събудя съседите, но решавам вместо това да стисна зъби и да се насиля отново да заспя. Прогонвам Дрезгавия от съзнанието си, завъртам се по корем и си представям, че съм препарирана морска звезда. Една панда пада от клона, втора панда пада от клона, ше... Шест. Сутринта. Лявата ми ръка е свита в юмрук под кръста ми и, въпреки че е изтръпнала, сякаш се опитва да ме бутне в лепкавата бездна на тавана. Поне вече знам какво шепне кошмарът. "White bones and red sinew and black-thought skin." Отново и отново, ритмична мантра, от която някак ми се гади. Гимнастика. Месомелачка. Останки от снощното китайско. Рейс. Ръката още не ме е отпуснала, но знам, че понякога на нервите им отнема повече време да се освестят, ако ги натиснеш докато спиш. Анна минава да вземе една папка, но от недоспиването и изтръпналостта, не преценявам дължината на силата и размаха си. Картонът отскача от ръцете ѝ, а дланта ми се озовава на гърдите ѝ. Изчервявам се като репичка, а тя само се усмихва и казва, че към кафето ще трябва да добавя и парче Сахер. Вярно, почти бях забравил. Уговаряме се за петък след работа.

                "White bones and red sinew and black-thought skin..." И пак е два. Десницата ми е стиснала левия бицепс и кокалчетата ѝ блестят на уличната светлина. Ставам, изръмжавам, удрям с юмрук стабилната табла на леглото. Топлината от крошето се разлива по цялата ми ръка, адреналинът се насочва накъдето трябва и след две минути съм спокоен и гръбоположен. Едно фламинго във пустинята, две фламинги във пустинята, три фламинги във пустинята... Четири. "White bones and ..."  Часът е четири. "red sinew and..." Не си чувствам ръката, сякаш я няма, сякаш... "black-thought skin..." Погледнах към левицата си. Беше черна и лъскава от лакътя до ноктите. "White bones and..." Не можех да я движа, почти не можех да я усетя..."red sinew and..." ужасния напев не желаеше да напусне главата ми. Имах чувството, че дланта ми е едновременно топла и студена. Това не можеше да е истинс... "black-thought skin..." Шест сутринта. Перфектен час за ставане. Изправих се, изтегнах се и се и насочих краката си към кухнята. Кафе с капачка джин и вчерашна салата. Перфектната закуска. Раздвижих пръстите си, които изпукаха приветливо. Тялото ми е удобно, апартаментът ми е уютен, а днес след работа имам шанса и да си поканя готина мадама... Усмихнах се и с дрезгав, сутрешен глас си затананиках песничка...
                White bones, and red sinew, and black-thought skin, this is how desire condenses into sin. White bones and red sinew and black-thought skin, this is how I manage to let myself in...