"Жребци на нощта V"

~ По мотиви от сънищата на Петър Герганов ~


Влага. Вечна, неизбежна, противна влага струеше от всичко около мен - дрехите ми бяха подгизнали, краката ми джвакаха от няколко дена в кубинките, а земята под дланта ми поддаваше и изпускаше проклятието си между пръстите ми. Изправих се на колене и, леко приведен, се опитах да се огледам и ослушам. Мрачна джунгла, независимо, че е средата на деня, минимална видимост, безкрайното монотонно жужене на насекоми и шумолене на растения. Не видях никого, но все пак се приведох още малко, преди да прошепна
- Мисля, че можем да се придвижим напред.

***
Трябваше да ни спуснат с парашут преди една седмица. Летяхме над джунглата, уверени, оборудвани, леко опиянени от адреналина - специално подбран отряд, който да разузнае и, потенциално, да саботира вражеска база. Преди, която се оказа, че има скрито противовъздушно оръжие. Спуснахме се с парашути, да, но не там където трябваше и не по начина, по който трябваше и не всички.
След като констатирахме загубите си и казахме по една тиха молитва за падналите си събратя се насочихме назад, както бяха инструкциите ни. Бяхме прекалено далеч за разузнаване и заповедите бяха да се оттеглим към зона за екстракция.

***
Придвижвахме се бавно и внимателно, надявайки се калта и шубракът да ни скрият от очите и ушите на потенциални четирикраки, или двукраки хищници. Замислих се "Как ли се справят котките с разпознаването на плячка в тази смрад? Нали уж обонянието им е ужасно остро?" Глупава мисъл, знам, но под стрес се вкопчваш за всяко размишление, което не звучи като "Господи, ей сега ще умра, или по-лошо." Бяхме четирима и се движехме в индианска нишка - пред мен Пенелопе и Клиф, а зад мен - Бертранд. Останалите от отряда бяхме изгубили или при падането на самолета, или натъквайки се на случайни стражеви по пътя.
Сърцето ми туптеше, чувствах се сякаш постоянно нещо ме гледа, униформата беше студена и залепнала за плътта ми, а ръката на дръжката на оръжието беше започнала да изтръпва от стоенето в очакване. Всичко ме болеше, по тялото ми нямаше място, което да не е ухапано от насекоми, или одрано от растения.
Пенелопе спря и вдигна ръка.
- Стори ми се ,че чух движение. - прошепна тя и всички се опитахме да залегнем.
Не успяхме на време. От дърветата изникнаха двама души, които сякаш веднага ни забелязаха и откриха огън, а ние трескаво се опитахме да го обърнем на бяг, приведени, прескачащи шубраците и надяващи се да не се спънем и да не стъпим в някоя дупка.
След един откос зад себе си чух вика на Бертранд, след още един ми се наложи да прескоча тялото на Клиф. Снишен, вдигах поглед само колкото да видя дали все още следвам Пенелопе, докато тя си проправяше път сред листата, тръните и корените.
Не знам колко бягахме, докато ни свършиха силите, след което залегнахме един зад друг. Осъзнах, че по някое време откосите бяха спрели, а сега, когато пулсирането в ушите ми беше намаляло, слухът ми твърдеше, че единственият шум наоколо е сподавеното ни дишане и вечните насекоми.
- Мисля, че ни загубиха. - прошепна Пенелопе след един сякаш безкраен миг.
- И аз не ги чувам. - казах, ровейки в джобовете си - Изпуснал съм компаса. Знаеш ли на къде трябва да се насочим?
Пенелопе извади ножа си, на чиято дръжка имаше компас и, още лежейки, го заби в земята, защото ръката ѝ явно трепереше прекалено много.
Грешка.
Чу се оглушителен взрив, след което усетих по лицето и дрехите ми да падат късове от Пени.
Изправих се на колене - окаян, мръсен, изтощен - и светът избледня...
Искрящо, безформено бяло. Нямаше я вече маранята, нямаше жуженето на комарите, нямаше шумоленето на дърветата, дори земята под мен сякаш беше твърда.
Седях вцепенен, тялото ми отказваше да ме слуша и дори очите ми сякаш не желаеха да се извъртят.
И тогава чух Гласът, страшен, идващ сякаш от нищото, нечовешки сюрреалистичен на фона на всичко останало.

- КАК ЩЕ ИЗПЕРЕТЕ ТОВА? НОВИЯТ ПРАХ ЗА ПРАНЕ ЩЕ СЕ СПРАВИ ДОРИ И С НАЙ-УПОРИТИТЕ ПЕТНА!

"Мамка му!" - помислих си аз "Джунглата май беше за пре-"

"Жребци на Нощта IV"

Квадратно стълбище с дървена ламперия в кехлибарен цвят.

Тичам.

Дробовете ми горят, подгизнал съм в пот, явно бързам от доста време. ТЯ е тук. Почти летя нагоре. Първи етаж, трети, пети. Коридор с карминов килим. Врата...

Паркетният под е облян в кръв. Не поглеждам към трупа, не смея. ТЯ, сякаш се материализира пред мен. Катранени коси на кок, бяло лице, което е по-кръгло, отколкото е подходящо за спортната ѝ фигура. Стилен, скъп черен анцуг. Лъскави бели маратонки. Сини очи с налудничава, победоносна искра...

- Ти! Ти я уби!

- Естествено, скъпи. Ти си само мой.

Нададох рев и в ръцете ми се озова меч. Насочих го към гърдите й и я пронизах. Ръката ми спря, когато гардът удари ребрата ѝ.

ТЯ се изсмя.

- Не, миличък... Толкова лесно няма да се отървеш от мен.

Извиках. Мечът беше изчезнал, а в ръцете ми се появи кинжал. Разпорих гръдния ѝ кош напреки, а ТЯ не спираше да се смее.

- Умри! Не искам повече да те виждам! Изгори!

ТЯ ми намигна, след което изчезна в облак лилаво-сив дим. Беше се озовала зад гърба ми. Усетих как ръцете ѝ се увиват около торса ми, а ризата на гърба ми стана топла и още по-мокра.

- Аз съм завинаги, скъпи. - игрив шепот в ухото ми. Стори ми се чак вулгарен.

- Кучка!

Беше единственото членоразделно нещо, което можеше да напусне устните ми. Чувствах се див. Първични, почти животински инстинкти бълбукаха в кръвта ми и от гърлото ми се изливаше речта на искрения, всепоглъщащ гняв. В ръцете ми се появи нов меч. Блъснах я, завъртях се.

Едно движение. Чист, почти перфектен замах. Острието я разполови. Краката ѝ се подкосиха и паднаха.

Тя продължаваше да се смее. Така се смеят хората, които предвкусват победата. Така се смеят злодеите по филмите. Гласът ѝ изпълваше кърваво-кехлибарената стая и отекваше някъде дълбоко в задната част на главата ми. Горната част на тялото ѝ все още висеше във въздуха и тя ме гледаше нагло.

- Ще бъда с теб до края на света. - и тази ужасна полу-усмивка; хищническа, арогантна и лукава.

Слепоочията ми туптяха, сърцето ми се опитваше да пробие и да я стисне за гушата, дробовете ми се бяха превърнали в пещите на ада, а гърлото ми беше вече напълно загубило способността да издава звуци. Усетих тежест в стиснатия си юмрук и осъзнах, че съм хванал хладната дръжка на боздуган. Не мислех, не чувах, не отклоних взор от пламналите й очи.

Дясната ми ръка се премести до лявата и се намести върху хватката. Събрах последните си сили и вдигнах тежката, покрита с конуси, глава. Мускулите ми боляха, ставите ми скърцаха... Всичката ярост на света се вливаше в този един вертикален замах.

Ударих я.

Боздуганът започна да потъва кървавия торс и да набира всичко около себе си.

Действието бе сякаш на забавен каданс, арката, синьо-сивата топка, която се забива в червената линия, гънките, хлътването на плата и плътта...

Устремът спря на няколко пръста от гърлото.

За миг, тя спря да се смее и ме гледаше леко изненадана.

Аз стоях и се опитвах да продължа да натискам. Само още няколко сантиметра. Само още малко сили...

Тя пак се усмихна и леко се приведе към мен.

- За винаги, скъпи. Казах ти. Мен не можеш да убиеш.

И след това остана само облаче черно-синя мъгла.

И след това останах сам.

"Жребци на Нощта III"

Спрях да тичам, за да рабера къде се бях озовал.

Влак. Огромен, само ширината на вагоните беше колкото църковна зала. Фучеше като стрела през подземията, подминавайки спирките. Беше празен, не, пуст. Не знам дали дори имаше машинист.

Луминисцентните лампи, до колкото работеха, обливаха всичко във синьо-сив студ.

И после чух звуците. Първо скърцането на острите й като бръснач нокти по стъклото. После дрънченето на ужасната верига и свистенето на куката във въздуха. Те пронизваха монотонния ритъм на колелетата и релсите. Намерих отражението й в прозореца. Беше плашеща гледка. Наподобяваше скелет на антропоморфна котка, облечен в сива динозавърска кожа. По бедрата й падаше лилава, прокъсана, сатенена препаска, а върху раменете й можех да забележа останките на сходно горнище. Лицето й... Нямаше нищо общо с човешкото - хищно, с малки очи и огромни оголени зъби. Опашката й се мяташе в ритъм, контрабалансирайки люлеенето на вагона.

- Ето те и теб, little plaything.

"Проклети шифтъри!", помислих си аз и започнах отново да бягам. Напред, само напред. Зад себе си чух смях и усетих бързото движение на атлетичното й тяло.

Тичах.

Хвърлях се през врати, прескачах от вагон на вагон и тичах... А тя все повече и повече се приближаваше.

***
Не зная защо реши да ловува точно мен. Шифтърите са такива - харесват си жертва и я преследват, докато не изтръгнат от нея своя трофей - крайник или череп. Видях я за първи път в облика на милата ми, мъртва баба. Промъкна се през прозореца на стаята ми и увисна от тавана. След около минута, в която само ме гледаше, свали "облика" и показа същината си.

Не каза нищо, не издаде звук, не можех дори да чуя дишане.

След това просто скочи към мен и аз побягнах.

***

Наложи се да започна да прескачам редиците от седалки, вместо да бягам по коридора в средата. Шифтърите все пак използват и хладни оръжия и нейното беше красива верига със странна кука накрая - сребриста, начупена, с детайлни гравюри, инкрустирани червени камъни и заточени ръбове.

Катерех се по седалките, защото когато не успяваше да ме улучи, куката засядаше в тях.
***

След като се озовах на улицата успях да се кача на някакъв мотор. И отпраших, оставяйки шифтъра далеч назад. Мразя шифтъри. Единствената ми надежда за спасение изглеждаше да се добера до някоя пушка. Забих се в първия оръжеен магазин и след като отърсих стъклата от себе си грабнах най-близкото оръжие и някакви амуниции.

Шифтърката се появи на вратата точно, когато бях сложил последния патрон в помпата. Изстрелях всичките на серия, но единственото, което постигнах беше да я отдалеча от вратата. Започнах отново да тичам - през улиците на покрайнините на града; през порутени сгради; през едва започнати строежи...
Тя винаги беше само няколко крачки зад мен.

***

Стигнах последната врата. Оказа се, че влакът не се задвижва от локомотив, както очаквах. Пред първия вагон нямаше нищо - само релси и ярко слънце. Бяхме се озовали някъде високо. Беше ранен следобед.

Чух как веригата свисти отново във въздуха, докато господарката й я завърта за пореден полет.

Скочих...

Последното нещо, което помня е как започвам да падам.

Пронизваща болка в опакото на дланта ми.

И онзи ужасен свистящ глас...

- Got you!

"Жребци на нощта II"

Отворих очи и станах. Облякох се, налях си една кана и се насочих към лабораторията.
Вечер като всяка друга.
Огромната, тежка метална врата се плъзна беззвучно и аз примижах от яркото осветление. Няколко мига по-късно видях, че това нямаше да е обикновена вечер.

Пред мен беше контейнера. Отворен. Празен.
Великия Труд, на който се беше посветил моя създател липсваше.
Творбата, в чието усъвършенстване, развитие и разбиране, бях вложил двадесет от собствените си години, беше на свобода.
Това бяха много, много лоши новини.

В залата влетя жена. Висока, с гарвановочерна коса, падаща като водопад от букли върху раменете не униформата й.
- Буден си? Чудесно! Изгубихме контрол на д нещото. Трябва да го спреш.
- ЗАЩО ВЪОБЩЕ СТЕ ГО ОСВОБОДИЛИ?!?
- Всяко оръжие подлежи на полеви тестове.
- Това не е оръжие! Това е експеримент! Никога не е планувано да бъде събуждано!

За пореден път се убеждавах, че учителя ми беше прав. Най-големите проблеми на нашия вид не са свързани с това, че трябва да ловуваме хора, за да утолим глада си. Най-големите проблеми започват, когато се налага да общуваш и работиш с човеците.
А аз се доверих на най-опасните хора - тези, които носят униформи.
***
Няколко часа по-късно гонитбата вече е започнала. Криенето в сенките, зад ъглите... Стараеш се да си постоянно една крачка зад врага. Стараеш се той никога да не се озове зад теб... Като игра на котка и мишка, в която не можеш да си сигурен кой кого ще изяде.

- Ти направи това. - каза сериозно брюнетката - Ти си виновен.
- Аз? ВИЕ го освободихте!
- Ти го създаде. То е твоя отговорност.
***
В последното хале влязохме в един тунел, който ни отведе извън оградата и бодливата тел. Погледнах към площада. През мрежата се виждаха трупове. Всичко беше обляно в цвета на пропиляна храна. В базата работеха няколко хиляди души и аз не бях сигурен колко от тях са оцелели. Безпокоях се и за собственото си съществуване.
***
Чудовището беше стигнало до жилищните сгради. Тук също беше осеяно с мъртъвци.
Свих по една пряка...
И за малко не се сблъсках с него.
То седеше и ме гледаше.
Грамадно, лъскаво, хищно...
Помислих си, че това е краят. Затаих дъх. Вгледах се в дивите му очи, улових първичния му поглед.
Секунда. Две. Три. Четири. Пет.
То се завъртя и спокойно тръгна в друга посока.
Поех си отново дъх. "Благодаря ти, учителю, че си се сетил да му сложиш предпазители спрямо мене и тебе."
Но не можех да си отдъхна. Дори и аз не знаех как да спра това нещо. А ако не направех нещо скоро, то щеше да продължи да сее смърт и разруха.
Затичах се. Трябваше да бързам. Нямах никакво време.
Бързай!
Бързай!
Бързай!

"Жребци на нощта I"

Трупа висеше от тавана безжизнено и тежко. Зачудих се как тази жена, на тези години и с тези килограми, е успяла да се покатери така, че да върже бесилото. И то толкова здраво.
Двамата възрастни мъже се суетяха наоколо и се чудеха как да я свалят.
Единия беше нейния съпруг.
До колкото помнех, той бе погребан преди около шест години.
Усетих как гнева напира в мен. Излязох от малката схлупена барака и се засилих сред лозите.
Слънцето беше безжалостно.
Погледнах на горе и се чух как викам побесняло:

- ПОКАЖИ СЕ, КОПЕЛЕ! ДРЪЖ СЕ ДОСТОЙНО И МИ ПОКАЖИ СТРАХЛИВАТА СИ МУТРА!

Нямаше да му простя за това, което беше причинил на горката жена. За начина, по който я бе изманипулирал. За болката, която причиняваше на семейството и близките й.

- СТИГА СЕ КРИ! ПОКАЖИ СЕ!

Вятъра задуха. Силен, горещ, вдигаше прах в лицето ми, развяваше разгърдената ми риза и хапеше плътта ми.
И тогава дойде гласът.
Тътнещ. Мощен. Арогантен. И монотонен.

- The eye of Chaos is all seeing and all powerful. The eye of Chaos is all seeing and all powerful...

Гласа нареждаше като развалена грамофонна поча, а аз продължавах да се взирам яростно във синьото небе и да ругая.