"На Чаша Чай VI"

Оставих томчето настрана и погледнах събеседника си, който държеше чайник от масивна, груба, черна стомана и наливаше липов чай в две мръснозелени алуминиеви канчета.

- Книгата на този войник... След последната страница има още бели листове. Защо?

- Защото можеше да не завърши там.

- Но... Но нима не се пишат до край?

- А не съм ли я написал до край?

Отпих замислено, опарих си езика и добавих супена лъжица мед.

- Мислех, че се пишат предварително.

- Нищо никога не е изцяло написано предварително. Особено, когато вътре са намесени хора.

- Искаш да ми кажеш, че ако той не се беше предал... Ако не се беше отдал на отчаянието си... Можеше да оцелее?

- Най-бързия начин да стигнеш до мен е да спреш да се бориш. Мислех, че сме го споменавали.

Загледах се в ухиления череп и се опитах да прочета изражението му. Изчакваше. Явно не можех да очаквам готови отговори. Отпих отново от чая и погледнах към томчето, с аромат на стара книга и барут.

- Свободна воля. Хората имат свободна воля. Ако се предадем, ако се откажем, ако изберем да сложим край - слагаме край. Това ли е? Ако стиснем зъби и се борим книгата е по-дълга.

- Не само. Четивото също така става и по-стойностно.

Ухилката му се наби повече на очи и той отпи от димящото канче. Аз се отпуснах в стола и оставих мислите си да бродят, докато гледах как парата се опитва да се кондензира в облак в най-високата си точка.

"Из Чаената Библиотека III"

Юли Ясенов - "Кедъра" не можеше да заспи. Въпреки изтощението, въпреки умората, въпреки знанието, че тези малко на брой часове са безценни, той не можа да заспи. Мислите го тресяха, караха кръвта му да кипи във вените и да помпа бодрост в мозъка.

Той се изправи в леглото и се огледа - от заетите койки се чуваше умерено дишане, тук-таме похъркване. Юли вдиша дълбоко - прах, мухъл, студ - и свали босите си крака на пода. Потрепера. След което се изправи и отиде до общата маса, на която имаше химикалки, стек хартия, стек пликове и стек писма. Той седна на сгъваемото столче, надраска на бързо няколко реда и прилежно пъхна плика по средата на купчината.

Отвън се лееше сивкавата светлина на облачния следобед. Беше нетипично тихо. Кедъра се замисли, че караула може би вече е стигнал до другия край на комплекса, но нещо все пак не беше наред. Не се чуваха обичайните звуци - лай на бездомни кучета, шум от стъпките и тихите разговори на случайни цивилни. Светът се беше превърнал в глуха бледо-сива мъгла, която оцветяваше цялото му обкръжение и омекотяваше дори най-тъмните сенки. Мислите продължаваха да бушуват и да инжектират адреналин във главата. Миражът наоколо само унищожаваше надеждата за разсейване и акцентираше яркостта на вътрешния диалог. Юли отупа ръце в камуфлажните си панталони, изправи се и се понесе навън.

Не срещна никого по пътя към изхода, което беше леко странно, но не невъзможно. Дневната светлина извън сградата по нищо не се различаваше от свелтината вътре. Небето бе изпълнено с ниски плътни облаци, въздуха носеше аромата на стара мазилка, барут и зима. Босите крака се бяха отказали от опитите си да подадат жалба и сякаш се бях примирили, че ще им е студено и ще газят по камъчета, счупени плочки и малки късове от отломки. Кедъра се завъртя на пети, избра си за посока север-северозапад и тръгна. Главата му отчетливо тракаше ред след ред, докато краката му го носеха все напред. Подмина порутения кладенец, от който все пак успяваха да черпят вода. Заобиколи останките от едноетажна къща, пред прага на която хора бяха струпали цветя, снимки и свещи. Вяло прескочи няколко малки кратера от неуспешните опити на няколко цивилни, въоръжени с гранати... И стигна до дупка в оградата. Дупката не трябваше да е там, но и не изглеждаше като да има някой наоколо. Юли се наведе леко, промуши се и тръгна към полето и окопите, които бяха останали от някогашния парк, намиращ се на края на града.

И тогава той чу сирената. Звукът беше остър, силен и режещ. Вой, с който беше свикнал, вой който го караше да бъде нащрек и да дава сто процента от себе си и уменията си. Но не и днес. Днес за него това бяха първите ноти на интрото на песен. Днес този звук събра искрящите в главата му мисли в сноп, след което ги удари с ковашкия чук и ги оформи в едно ясно и непоклатимо решение. Юли спря на едно място и се ослуша за следващите тонове. За ритъма на оръжието, който неговите уши приеха като барабан. За звука от гранатите, който беше бас-линията. За виковете на бойците - хор, който никога не можеше да изпее грешен тон. Кедъра чу мелодията и музиката съвсем наблизо. Усмихна се към небесата и се насочи към своя реквием.

***

Джет затвори пощенската кутия и се върна в апартамента си. Влезе в хола, започна да сортира писмата... И замръзна. В ръцете си държеше прост плик, адресиран до него. От "Кедъра". Джет се разтрепера - та нали погребението му се състоя едва завчера! С почестите, със сълзите, със речите, със залпа за паднал герой... Едва-едва се добра до бюрото и се сгромоляса на стола. Със слаби пръсти, той отвори плика и разгъна листа хартия:

" Здравей Джет,

Пиша ти за да ти благодаря. През всичките тези години ти бе верен другар и безценен приятел. Винаги ми бе опора, когато имах нужда и винаги ми даваше кураж. Никога нямаше да стигна до там, до където успях без теб. Знай, че именно този кураж ми служи най-добре през всички перипетии, в най-тежките ми моменти и в най-страшните ми изживявания. Твоята вяра в мен ме крепеше, докато се развивах професионално, а твоите съвети винаги спасяваха личния ми живот.

И за това - благодаря. Но вече трябва да посрещам света със своя кураж. А той може би не е толкова много.

Благодаря за всичко и прощавай.

                                                       Юли."

Джет остави намокрения лист да падне от ръцете му и с последни сили се пресегна към копчето за shuffle на компютърния плейър...

"На Чаша Чай V"

Седях, загледан в чашата от черен авантюрин. Малките отблясъци в камъка ме караха да се чувствам като гигант, държащ в ръцете си неопозната галактика. От чашата се вдигаше пара, която носеше в себе си аромата на сакура.

- Някога имал ли си помощници? – попитах лекомислено събеседника си.

Сянката ме погледна и застина за няколко секунди.

- Да.

- Къде са те сега?

- Изчезнаха.

- Какво им се случи? – все още се взирах в чашата. Опитвах се да видя планети, около миниатюрните „звезди” и изстрелвах въпросите си вяло.

Черепът отново ме изгледа мълчаливо. Усетих че настръхвам.

- Хората.

- Не... не съм сигурен, че разбирам. – казах аз, оставяйки топлото каменно изделие на масата. Вече не бях разсеян.

- Това, в което вярват човеците, оформя голяма част от света. Особено тук. Постепенно хората спряха да вярват, че имам помощници и аз спрях да имам помощници.

- Но... Значи ли това, че всички божества...
- Да.
- Има ли някои, които са оцелели?

- Има. Променени.

- Значи ли това, че е възможно и ти да изчезнеш?

- Аз нямам нужда от вяра, за да съществувам. Аз съм.

- И все пак...
- И все пак, всяко живо същество вярва в мен в последните си мигове. Защото аз съм.

Отпих от вишневия цвят смесен с лъжица мед. Какво пък. И аз съм тук. И аз вярвам. Не е като да мога друго.

"На чаша Чай IV"

Седяхме отново в малката стаичка. Бях решил да прекарвам време тук, с книгите. Тази, която току-що прочетох беше на един млад господин със бляскава кариера и трагичен край.

- Маниите често ли са път към теб? - попитах аз

- Всеки път води до мен. - каза събеседника ми спокойно.

- А защо се получават? С такава сила?

- Защото човеците понякога имат проблеми с волята. Ако тя не стига нито за да си дарят свобода, нито за да се самооковат, те се сриват.

Загледах се във масивната обсидианова чаша, от която се вдигаше пара. Никога не съм си мислил, че може да се направи чаена чаша от вулканично стъкло. Замислих се отново над книгата, която тъкмо бях оставил... Нещо не ми се връзваше.

- Момент... Сетих се... А защо вътре имаше страници от книгата на Лариса и Джет?

- А нима мислиш, че в твоите книги няма страници от други? Или че в техните няма твои страници? Задаваш ми глупави въпроси, особено след като си гледал линиите в огледалото.

Черепа ме изгледа поти разочаровано. В опит да скрия срама си, забих нос в лавандуловото ухание и отпих.

- Явно имам още да се уча как се мисли.

- Имаш. - каза сянакта на живота и ми се усмихна добродушно.

"Из чаената Библиотека II"

Мартин беше млад и що-годе успешен бизнесмен в разцвета на силите си. Той вярваше в упорития труд и в това, че не бива никога да се предава. За това на 33 годишна възраст вече имаше собствена фирма, прелестна съпруга и прелестна малка дъщеричка. С годините той си беше изградил добра етичо-морална основа и се стараеше да я следва. За това когато замениха малкия апартамент в центъра с прекрасната къща на края на града, той се нае да подреди така дневната си програма, че да може да кара както Мирела на работа (защото тя нямаше книжка), така и Маги на училище.
Беше добър и грижовен баща и мил и обичлив съпруг...

Когато къщата бе готова, той и Мири решиха да преместят Маги в едно частно училище по-близо до тях. И там, на първата родителска среща, той срещна НЕЯ - новата класна на Магдалена. Мартин се стресна, когато очите му за пръв път се спряха на нея. Тази искра, която се разпали в гърдите му, го притесни, защото беше изпитвал подобно нещо само при първите си срещи с Мирела. Опита се да игнорира това и да се концентрира над живота си.

Успя в продължение на две седмици, докато Маги не се прибра у дома с бележка, в която с четливи и изваяни букви се приканваше някой от родителите да се свърже с НЕЯ. Мартин сметна за най-разумно да я посети на другия ден, след като закара дъщеря си на училище. Така и така щеше да е там. Срещата протече с кротък и спокоен тон. ТЯ каза, че Маги е много умно и приветливо хлапе, но наскоро се е сбила с едно от момчетата в класа. ТЯ не оспорваше, че момчето по принцип има склонността да е побойник и да се заяжда, но смяташе, че е редно да говори с родителите и на двете деца, защото в училище не се гледа с добро око на буйстващите деца...

Някъде на средата на разговора Мартин вече не можеше да се концентрира. Слушаше гласа ѝ, гледаше как косата ѝ пада по раменете, давеше се в очите ѝ... Той успя да смотолеви едно "Ще поговоря с Маги, благдаря Ви..." и се върна в офиса.

През този ден той беше толкова разсеян, че за малко да провали една не много важна сделка. Взе дъщеря си от училище, прибра съругата си от работа... Но сякаш действаше на полу-автомат. Мирела си помисли, че просто се е преработил и не обърна много внимание на странното настроение на мъжа си.

Мартин спа неспокойно тази и следващите две нощи, но после се успокои. Мелницата на злободневието го завъртя, зъбчатите колела затракаха рутинно и живота тръгна по старо му...

До следващата родителска среща. Мири беше у дома с лека температура и се наложи да отиде той.

- Как мина родителската среща?

- Моля?

- Попитах как мина родителската среща.

- А... добре. Класната е много доволна от малкото ни момиченце. Каза, че е с буден ум, задава уместни въпроси и взима активно участие в клас. Предложи да я запишем на СИП по литература догодина.

- Това са чудесни новини!

Мартин кимна и се усмихна вяло.

- Уморен съм. Днес имах тежък ден на работа... - излъга той - Ще си легна по-рано.

След което стана и се отправи към спалнята им на втория етаж. Облече си пижамата. Загаси лампата. Легна... И прекара следващите два часа изследвайки шарките по тавана. И мислейки за НЕЯ. Искаше да крещи. Искаше да псува. Искаше да не е той. Та нали имаше всичко - жена, която обича, дъщеря, превъзходна работа... Трябваше да е доволен от живота си. Да е верен съпруг. Да не лъже... От къде на къде такива плашещи желания в главата му? Защо...

Идните две седмици бяха тежки. Будеше се по-изтощен, отколкото си лягаше. Губеше концентрация. Беше разсеян. Не се хранеше много. Започна да изглежда болнав. Мирела се притесняваше за него; дори Маги го питаше какво не е наред. А той просто отвръщаше с едно "Ще се оправя..." "Напрегнато ми е..." "Опитвам се да завърша една голяма сделка..." Стандартни извинения. Стандартни лъжи. Та как точно можеше да им каже какво му беше всъщност? Или на когото и да било? "В гърдите ми сякаш расте голям, стоманен кактус. И с всеки следващ ден разкъсва все повече дробовете и сърцето ми." Не! Щеше да се справи, щеше да се пребори...

И после започна да Я преследва. Първо само в интернет - намери профилите й в разните социални сайтове... След това откри къде живее и започна да излиза "на вечерна разходка, да поема малко въздух и да ми олекне главата". И наистина, след тези си разходки той се прибираше у дома малко по-свеж, с цвят в лицето...

И никой не разбра, че два месеца той просто излизаше и гледаше НЕЯ от разстояние. Как ходи. Къде ходи. Как продавачките й се усмихват. Как слага слушалките и просто се разхожда два часа в парка. Как й стоят дрехите.

И така шестдесет вечери.

През деня след последната вечер, Мартин седеше в офиса си. Беше обгърнал главата си с ръце и тихо хлипаше. Вратата беше заключена, телефона лежеше на бюрото с извадена батерия...

Мартин мислеше. Той не можеше да си представи живота по друг начин, освен с Мирела и Магдалена. Той не можеше и за миг да изневери на принципите си, които му казваха, че никога не бива да предаваш. Никога не бива да изневеряваш. Никога не бива да лъжеш... А ето - два месеца вече той правеше именно това. Лъжеше най-близките си. Изневеряваше на жена си, било то и платонично; от разстояние... А желанието в него гореше все по-ярко и по-ярко.

И там, на удобния офисен стол, пред масивното орехово дърво, Мартин чу звук. Беше като трошенето на чаша. Като пукането на леда, който поддава под краката ти зимно време... Погледна надолу - звука идваше от гърдите му.

Мартин бавно и треперещо посегна към чекмеджето на бюрото си.

- Не мога повече. Предавам се.

Ръката му напипа револвера...

***

Клара се прибра в малкото си апартаментче. Захвърли якето в посока на закачалката и изрита кецовете си под нея. След това седна на фотьойла до уредбата и пусна телевизора. "... е намерен в офиса си, след като секретарката му чула силен гърмеж. Наложило се полицията да разбие вратата. Заварили тялото на бюрото - с пистолет в ръката. Никой не знае защо видния бизнесмен би направил подобно нещо. Съпругата му Мирела отказа коментар..."

Клара трескаво загаси телевизора. Това на снимката беше бащата на малката Маги. С треперещи ръце, Клара посегна към спринцовката. Не желаеше да плаче днес. Не желаеше да плаче никога повече.

През прозореца я наблюдаваше тихо и невидимо силует с дупка в главата.

Ръката й се понесе към копчето с надпис "Shuffle"...

"На Чаша Чай III"

Седнахме в малка библиотека. Удобни меки кресла, красива дървена масичка... Зарадвах се, че този път не сервира в костения порцелан, който толкова обича да използва.
- Хубава маса. - отбелязах аз. Рядко се случваше да видиш нещо със светла шарка из стаите му.
- От най-хубавия Ясен. - отвръна той.
Загледах в многобройните книги наоколо. Всички стени бяха сякаш направени от рафтове за книги. Имаше книги дори около и над вратите.
- Прелисти някоя. - каза моят събеседник и посочи лавиците.
Аз взех едно тънко, тъмно-синьо томче с твърди корици.
На него нямаше инто заглавие, нито автор, нито каквато и да било маркировка.
Отворих го някъде около края. В книжлето се описваха животите на самолетен ентусиаст, носещ името Петър и Лариса - начална учителка и наркоман.
Прелистих набързо оставащите страници. Интересно съвпадение бележеше края на историята.
- Ти ли си го оркестрирал така? - попитах аз.
- Не. Аз никога не подреждам нещата. Не е нито сред задълженията, нито сред хобитата ми.
- И моята ли е нейде наоколо? - започнах да шаря с очи по рафтовете.
- Ти вече си чел една от твоите. - каза твърдо той.
- Само последната страница. - мисля, че не успях да скрия любопитството в гласа си.
- Наистина ли искаш... - започна събеседникът ми, пресягайки се към близките лавици - ... да прочетеш всичко онова, което се страхуваш, да знаеш?
- Вече съм чел една от моите. - казах аз и се скрих зад глътка от чашата си.
Сянката На Живота само се усмихна и прехвърли ръката си от книгите, към чайника.
Наля в чашата си.
Ябълка и канела... Аромат за книги и дъждовни дни.

"Из Чаената Библиотека I"

Ватърът навяваше хапещи малки кристални пръски в лицето му.
- Мамка му! - измърмори той и се опита да се скрие във високата яка на палтото си. Не обичаше този сезон - нито студа, нито мокрите паважи, нито заледените улици.
В слушалките се пусна любимото му парче.
И изведнъж той усети тежест върху десния си лакът.
Стресна се и погледна. Видя познато бледо лице, което му се усмихна и после погледна напред. Тъй като тя не си направи труда да свали слушалките от ушите си, той просто вдигна рамене и продължи напред.
След няколко метра стигнаха кръстовището пред гарата.
Тя пусна ръката му и изчезна също толкова внезапно, колкото се беше появила.
- Коя ли беше тази? Навремето я познавах май... - помисли си той и тръгна да пресича.

***

Клара седеше на дивана и гледаше лошото време навън.
- Нищо. След малко ще ми стане слънчево.
Тя се пресегна и пусна следващата песен.
Мелодията й напомни отново за Джет. Напоследък често мислеше за него, докато отровата се лееше из вените й. Зачуди се дали някога ще се срещнат пак. Зачуди се дали той не е някъде там, навън, на хапливия студ в момента.
Не го беше виждала от 4 години. А вече нямаше контакт с никого от онази компания.
Клара притисна спринцовката към ръката си и усили музиката.
- Джет... - прошепна тя и се усмихна.

***

Погребенията се състояха в един и същи ден, на десетина метра едно от друго.
Въздишките и сълзите на опечалените образуваха синхронна, тежка мелодия.

***
В един малък, едностаен апартамент, някой влезе, за да започне да разчиства.
След седмица щяха да дойдат новите наематели.
Погледа се спря на уредбата. Пръста натисна копчето.

"На чаша чай II"

Този път чаят беше ментов.
Беше сервиран в големи чаши от костен порцелан, украсени с фини синьо-зелени шарки, напомнящи бръшлян.
- Какво не е наред? - попита ме той. Усетих как вечната му усмивка леко помръкна.
- Не знам. Нещо... Усещам сякаш не съм подредил аз нещата.
- Желаеш ли да провериш?
Загледах се там, където трябваше да са очите му. Обзе ме студенина и притиснах чашата по-силно в ръце, опитвайки се да попия топлината й. Не обичам костен порцелан. Винаги имам чувството, че ще го счупя.
- Да. - отвърнах плахо.
Той кимна, взе чашата си в ръце и стана. В сиво-синята стена се отвори врата и той тръгна. Пресегнах се за собствения си чай и го последвах по дълъг коридор.
Озовахме се в широка кръгла зала. Всичко бе облято в синьо сияние, което сякаш не идваше от никъде. Виждах колоните, арките, камъните... Но не можех да видя покрива. Беше прекалено високо.
Той тръгна към центъра на помещението, където се издигаше нещо, което приличаше на баня за птици. Когато се озовах до него, той посочи към съдинката. Вътре видях огромна плетка от шарени нишки. Някои се застъпваха, някои правеха възли, някои сякаш се разделяха и променяха цвета си...
- Това е твоята... - каза той и посочи една дебела синя нишка с леко виолетов отенък. Картината сякаш оживя и започна да се разширява, без да напуска очертанията на съдината, докато не останаха само две нишки - първата и още една, синя. - ...а това е нейната.
Загледах се в двете нишки, които вървяха под ъгъл една спрямо друга. Опитах се да ги проследя и видях как се изместиха до пресечна точка, след която продължаваха като една обща, мястото на допир отвъд сливането бе почти невидимо.
- А защо има златиста черта върху пресечния възел?
- Защото има нечия намеса.
- Мога ли да разбера чия?
- Все още не.
- Ако проследя нишката... Мога ли да видя какво ще се случи?
- А наистина ли искаш?
Загледах се във възела, след който два пътя се превръщат в един. Бледосин, сияещ, силен... С лек лилав отенък по левия ръб. Погледнах събеседника си, и вечната му добродушна усмивка. Допих последната глътка от чая си.
- Искам още чай. - казах аз - Ще кова съдбата си сам, когато му дойде времето.
Събеседника ми кимна и ме поведе обратно към малката, уютна, сиво-синя библиотека със два фотьойла и масичка, на която винаги имаше димящ чайник. Някой ден щях пак да отида до залата с огледалото... Но сега беше време за чай.

"На чаша чай I"

- Мога ли да направя нещо за нея? - попитах аз.
- Можеш. - отвърна ми той.
- А трябва ли?
- Всяка минута живот, която не е извоювала сама, е минута повече страдание за нея. Избора е твой.

"Избора е мой, а?" - помислих си аз и се усмихнах горчиво.

Стиснах чашата по-силно в дланите си и се загледах в ухиления череп. Това беше може би най-меката усмивка, която бях виждал. Поучителна, добронамерена, непоклатима.

Допих чашата и станах.