"Длан върху стъкло (до: Нея)"

Видях те за първи път преди много, много години. Беше с леко остри черти и катранена коса на японско каре. Носеше се наоколо в червена, кожена военна униформа; офицерската шапка и символът върху нея блестяха под светлината на пожарите, а ти можеше да убиваш с усмивка - пистолет не ти трябваше. Още помня черните като въглен очи, още помня гордата ти стойка, още помня разочарованието, когато се събудих. Беше събота, нямаше училище и светлината навън беше златна. Излязох, метнах се на велосипеда и обикалях кварталите за да те намеря - там, където не беше. След това се прибрах, оставих колелото и отидох да те търся в парка, където също те нямаше. Като малък също обичах да се разхождам, остана си ми навик и черта от характера; разхождах се когато ми трябваше, разхождах се когато бях тъжен, разхождах се когато бях отегчен, или когато имах нужда да мисля. До последно разсъждавам по-добре в крачка - светът добива ритъм, структура и посока, докато маршируваш спокойно сред хаотичните му пориви. Някой ден трябва да те разходя из родния град такъв, какъвто беше в детството ми - красиво объркан, строен сякаш в кръг и по диагонал по грешната, трудно проследима логика на надрусан и стихиен незавършил архитект.

            После те зърнах в гимназията. Пътувах надолу по Витошка, докато трамваят стенеше, тътнеше и се задъхваше от пренаситената с коли улица (тогава още пускаха да карат по нея; прекрасните плочки, красивите лампи и уличните артисти дойдоха много по-късно). Помня, че вървеше в обратната посока, метнала черна мешка на гърба си и вперила поглед напред към някаква невидима цел, сигурно дома. Устните ти бяха украсени с гланц, предполагам вече си започвала да обмисляш и червило, но не мисля, че имаше нужда от него. Исках да изскоча от транспорта, да ти препреча пътя, да те прегърна, да ти кажа колко си ми липсвала, най-сетне да попитам за името ти. Желаех да ти разкажа, може би и да те обвиня, за един куп неща - че не беше ти първата ми целувка, че не беше ти първото ми гадже, че бях се отказал да те търся и сънувам. Уви - единствено можах да опра глава в стъклото на вратата и да гледам как лъскавите кубинки те отнасят все по-натам и все по-натам и все по-натам. Как го казваха чужбинците "Толкова близо и все пак толкова далеко." Едно стъкло разстояние, по-тънко дори от тогавашната ми длан. Или от твоята.

            Докато течаха университетските ми години те намерих в някакъв бар в Студентски град. Косата ти беше пламенно червена и къдрава, носът чип, а лицето по-кръгло. Не обичах този бар - беше претъпкан, беше прекалено шумен, намираше се на "супурнайсе" километра от дома и алкохолът успяваше да е едновременно долнопробен, разводнен и скъп. Съзерцавах те няколко минути, преди да се реша да тръгна към теб, но някакви заляни младежи минаха помежду ни и ти изчезна. Обходих целия бар. Обходих и радиус от 300 метра около бара, сам със слушалките с моята музика, далеч от бумтенето на колоните и виковете на другарите ми около масата за джаги. Така и не знам какво обичаш да слушаш, аз лично тогава бях на равни части японски метъл и американски суинг, все още не успявам да си избера само един стил и да си кротувам, изпитвам нужда да гледам света през нови и нови очи, през дъга от призми и идеи. Предполагам, че не ти е непонятно като идеология – ти, с твоите много лица.

            Мина още време, мислех, че съм забравил за тебе, докато една вечер не се забавих в офиса. На спирката не можах да се кача в автобуса (чисто физически, мисля, че и за чантата ми нямаше място дори), но за мой късмет дойде Втория 76. Качих се, продупчих си билета, седнах, смених парчето в плейъра... И после погледнах напред. Там беше ти. От другата страна, през две седалки, обърната право към мен, беше ти. Времето е било мило с теб - кожата ти имаше лек загар, а гарвановата грива падаше тежка и дълга около лицето ти, създавайки най-добрата рамка за такава картина, на която дори Да Винчи би завидял. Засрамих се, честно да ти кажа. С времето обиквах и губих и пак обиквах и пак губих. Ето, няма година преди Втория 76, една раздяла ме потроши цялостно. Всячески се стараех да не те зяпам, всякак се надявах да не видиш, че косата ми е немита, че съм небръснат, че брадата ми е рошава, че изглеждам уморен, толкова, толкова уморен. Не бях спал добре от месеци и започваше да ми личи, към което няколкото дена в поза "кука" пред монитора караха тялото ми да скърца като онзи трамвай от гимназията. А ти беше толкова красива, в стилната си черна пола, изисканата блузка и лекото пролетно палто. Исках да те заговоря, да ти кажа, не, да ти изкрещя, че си толкова шибано хубава! Но не посмях, дори когато беше на една педя от мен, положила нежната си малка ръка върху дръжката, чакаща автобусът да спре и отново да ни раздели. Дамата от Втория 76. Теб, която пак не попитах за името.

            Имах щастието да те видя отново същата година. В метрото, след един отвратително изнервящ и натоварен ден. "Средният" ми ръст е над "стандартния", което ми позволявам да дишам в плетеницата от тела, чанти и дрехи, която неволята тъче в пиковите часове след 5:30. Позволява ми и да се оглеждам – и там, до вратата, беше ти. Обсидиановите ти кичури бяха вълнисти и караха белите слушалки да изпъкват между тях като малки, странни перли. Устните ти бяха кървави и сочни, остатъкът от грима - минималистичен и с вкус, а очите... Очите ти бяха като бездна в небесата, в която желаех да се гмурна. Срещах погледа ти и се правех, че просто се озъртам - случаен тип в метрото, който отегчено чака да изплува от морето крайници и уморени физиономии. Попивах облика ти, а в главата ми, през стената от звук, която Девин Таунзенд помпаше в слушалките, проби една вече мъртва песен, на една вече разпаднала се група. Знаеш ли... Намерих оцелял запис от втория ни концерт, звукът беше ужасен, изпълнявахме я след само 4 репетирания и... Не бих ти я пуснал в този вид. Не смея. Ако се видим, сигурно ще ти я пея - хубава е. Онзи Китарист я беше писал за една мечта, а аз я изпълнявах винаги, искрено, само и единствено за теб.

            Преди около двадесет години се разхождах в Онзи Парк. Не е много по-различен от детството ми, разкрасяваха го и го ремонтираха и го поддържаха, но той си е пак същият - какъвто е бил преди мен и какъвто ще бъде след мен. Разхождах се замислено, любувах се на слънцето, насочих се към моста и се спрях. На мъничко "скутерче за възрастни", надолу по алеята, се носеше нещо в бяла лятна рокля с щампа на портокалови листа и репродукция на сламена шапка. "Кой, по дяволите, носи сламени шапки в този век" помислих си и после се загледах - дори през сребърните лъскави къдрици те познах. Усмивката, приветлива и нежна, бе подчертана от годините и вечно острите като бръснач черти. Очите ти сияеха във цветовете на тревите и гледаха из дълбините на безвремието. Аз нямах дъх и онемях, и докато се върна теб те нямаше. А исках да се заговорим, да се видим, да ти разкажа за моите племенници, за децата им, за пухкавата котка у дома. Уви. И ПАК не те попитах за името; и пак.

            Но...

            Снощи те сънувах. В ефирната ти бяла рокля, с разпилените коси. Кожата ти беше с цвят като луната и ти се смееше и смееше, докато тичах и те гонех. Събудих се преди да те настигна. Събудих се, но знам, че въпреки машинното дишане и въпреки импулсите в сърцето – чак-чак-чак... – ще те догоня. Скоро ще те хвана. И после, взел ръката ти, в широката си длан... Ще те попитам за името; ще те прегърна... И всичкото това, и още, ще разкажа.

"Цигара пред бара"

Ръцете на Томи се разтрепериха и протегнаха сияещото екранче към мен.

- Карла... Вземи го. Вземи го и не ми го давай до края на вечерта.

След това стана, извади кутията с цигари и се насочи към изхода. Никога не го бях виждала такъв. Оставих телефона с лицето надолу и се загледах в гърба, който се носеше към вратата - крачката бърза и леко неравномерна, раменете стърчаха и сякаш избутваха хората от няколко педи разстояние, главата беше заключена в посока навън - като крайно упорит компас. Стъпка, пет, десет, петнадесет... И вратата се затвори зад него. "Ще му мине." - помислих си - "Каквото и да е, ще изпуши една цигара, ще се успокои и ще му мине." Загледах се отново в бандата, заслушах се в що-годе успешния кавър на песен от детството ми и се опитах да излича очите на Томи от вътрешната страна на клепачите си.

Групата беше добра. Барабаниста малко клатеше, но басиста и китариста успяваха да замажат. Вокала... вокала... Исках да ми пее. Беше нисък, с криви черти на лицето и оредяваща коса. Но исках да пее. Исках да не спира. Там, на сцената, той беше с три глави по-висок и двадесет години по-млад. "Успя да ме разсее", това се опитвам да кажа. След около четири песни раздадоха пепелници в заведението "За да не шумим на съседите" и аз си спомних, че Томи е още навън, спомних си очите му, спомних си треперещата ръка. Реших все пак да го извикам далеч от студа и близо до давещият шум на колоните. Проправих си път през изникналата сякаш от нищото димна завеса, направих крачка през прага и вратата хлопна зад мен. Един цял свят се затвори зад гърба ми - далеч, далеч, далеч... Друга галактика в друго измерение. Така, де, видях Томи почти веднага.

Видях коса, върху която се беше оформил лед; видях пара, която се вдигаше от лъскаво чело; видях дъх, който обвиваше цялото това нещо в ореол; видях прокъсан шал, от който висяха дълги шарени конци. Под шала имаше юмрук. Пред юмрука беше зида, ограждащ двора на заведението. В мазилката имаше овално, керемидено петно с размер малко под педя. Чувах глухото, неритмично удряне на далечен басов барабан. Не идваше от вратата, не идваше от прозорците, не идваше от улицата. Носеше се от стената - като цунами в язовир, предизвикано от изпусната в центъра му бомба, което чуваш от другата страна на планината. Туп... туп, туп... туп... ТУП...

***
Запознах се с Томи преди две години – някой го доведе на един купон и си го "осиновихме". Томи беше, и е, един от най-приятните хора, които можеш да срещнеш - пацифист до мозъка на костите си, който винаги търси най-малкото зло и най-мирното разрешение на всеки спор, горд притежател на гръмък, заразен смях и широка, блага усмивка. Когато не го псувам на "нескопосано копеле" му цивря на рамото. Не съм единствена - жени, мъже, момичета, момчета... раменете на Томи са попили повече сълзи, отколкото аз съм изплакала за всичките си години живот, а той сякаш е построен за това - метър и седемдесет и девет плът и кости, поставени на тази земя за да се сгушиш в тях и да се наревеш на воля. Човек, който винаги ще потърси как да ти помогне, как да те успокои, как да те разсее, как да ти набие в главата, че има надежда; с очи, които виждат и малкото добро в теб, искрят и сякаш казват "Давай! Можеш! Мама ти, стисни зъби и ще се справим!"

***

- Боже господи! - възкликнах, докато приближавах плахо към него.

Очи. Очи с цвета на радиоактивен облак от анимационен филм. Болно неоново зелено. Студено. Пронизващо. Гледащо към някаква цел, която може би е чак на луната, а може би е отвъд нея. Това бяха очите на Томи в момента, в който се обърна към мен.

- Карла... Извинявай. - каза той и се обърна пак към проклетия зид. Юмрукът пак тръгна и свали ново парче от мазилката.

- Какво става, по дяволите?!?

- Сигма. - каза Томи - Телефонът се отключва със сигма. - и пак удари стената. Този път по-слабо.

Бръкнах в джоба на якето си и извадих устройството, което бях тикнала там като станах от масата. Три наляво, едно по диагонал, едно по диагонал, две на дясно. На екрана пишеше "Scythe". Съобщението беше дълго. "

***

Томи е женкар. Чувала съм, че е имал и сериозни връзки, но когато се запознахме си имаше харем. Пили сме с някои от мацките му, пили сме даже с няколко от мацките на куп и аз никога не съм го виждала да се привързва твърде много към жена, не и по онзи начин. Каквото и да си мислят хората, с него дори не сме се целували; няма и да го бъде, а си знам как изглежда - сякаш е обвързан с всяка мацка, която е около него. Но Томи не се втурва във връзки. Не се влюбва. Попива чуждите сълзи, целува устните, прегръща кръстовете, взима каквото му е нужно, дава точно толкова, колкото взима и продължава напред. Мислех си, че съм го изучила, че съм го опознала, че дългите нощи пълни с алкохол, музика и разговори, са изчерпили разказите за живота и миналото му... Scythe. Никога не бях чувала този прякор от човека, който ми разказваше за случка, когато е бил на десет, от която още се срамува; от човека с трите развалени годежа и спонтанния аборт на мацка, която дори не му е казала, че презерватива се е скъсал; от другаря, който говореше с мен по телефона, докато седеше на тоалетната чиния.

***

От: Scythe

Това е сбогом. Съжалявам. Имам съпруг, на когото обещах да съм вярна и физически и морално. И бях. И съм. И ще бъда. Алкохола вече не помага, садик. Миналият път се наложи да ме натовариш на таксито и да ме стовариш пред вратата на хотелската стая. Не исках да тръгваш. Не искам да помня. Сбогом, садик, благодаря ти за 27 прекрасни години.

***

Пуснах телефона в джоба, пресегнах се към рамото на Томи и го завъртях. Юмрукът тръгна към мен и рязко се отпусна до тялото му. За миг видях очите на малко дете, след което клепачите паднаха.

- Прощавай - прошепна той.

И рухна.

Канарата се строши.

Седях, подпряна на зида, държейки в ръцете си малко, плачещо момче, което никога не бях срещала през живота си.

От другия край на галактиката се лееше стара балада от детството.

Шалът рисуваше червени рози в снега.

"Midnight Cigarette"

Здрач.
Цветовете са изтекли от света, рисувайки картина в черно и нюанси на сивото.

Сякаш в природата има съвсем малко цвят, който не може да бъде навсякъде и слънцето, залязвайки над хоризонта, ги е помъкнало към други земи.
Там сега е утрин. Цветовете се изливат от небето - първо синьото, после зеленото, жълтото, оранжевото... Скачат от предмет на предмет, от дърво на дърво, от човек на човек...
Но тук и сега тях ги няма. Тук и сега нощта е обгърнала всичко в своето було и дори бляскавите звезди са някак... Не-бели.
Освен...
Искра.
Червена и ярка искра, която ритмично се движи в нещо като дъга.
Ако се приближим, ще открием, че това е огънчето на нечия цигара.
Последен бастион пред сивотата на света, премигва и озарява лицето на мъжа, който се е подпрял на неработещата нощна лампа.

И дори и това малко, трепнещо светличе, сякаш губи битката, защото димът е също толкова сиво-черен, колкото останалата част от града.

Да, ако се разходиш по улиците на центъра, сигурно ще се удавиш в шарено.
Нощният живот има някаква странна магия, която като че създава ярки, изкуствени копия на цветовете и ги забива в зениците ти.
Контрабанден ден. Това ти продава центърът нощем - евтини и изкуствени подобия на онова, което губиш, ако заспиш.
Като цигарите на Женския пазар, които са почти като истинските, само че надписите са на арабски/иврит/някакъв език, който също не владееш...

Но тук и сега имаш истински цвят.
Една искрица живот, прорязваща мрака като скалпелът на хирург, който се бори да спаси сърцето ти от сивотата.
Още две дръпки...
И нощта печели.
И лицето умира.
До следващия изгрев.

"White bones and Red Sinew"

                Събудих се по гръб и болезнено фокусирах познатия таван.  Блатисто-зелени нюанси и сенки, оградени от черно-кафявата рамка на стените. Бившата, с която ремонтирахме този апартамент, имаше странен вкус - подът на стаята е покрит с мек, небесно-син мокет, върху който бяха нарисувани оголени дървесни клони; тогавашната ѝ логика беше, че иска да се буди гледайки към небето, но спи по корем. Не знам защо ѝ дадох толкова голяма свобода на избора  - може би бях влюбен, може би не ми се занимаваше, може би просто исках да остане... Плочките в банята са нашарени и подредени като водопад, който сте обърнали на деветдесет градуса и прелива в буря, а кухнята е издържана основно в стоманено сиво и ръждиви тонове - като стара фабрика. Все още събирам пари за да префасонирам апартамента; ще пребоядисам проклетия таван в бежово.

                Разтърсих глава, опитвайки се да прогоня усещането, че се опитвам да се гмурна в мъх, водорасли и гнила вода и се извъртях надясно, търсейки познатия стерилен блясък на скрийнсейвъра. Светещите цифри прогониха усещането за гадене и безтегловност, а информацията, че е шест сутринта ме върна в реалността. Успях да седна и да стъпя на пода. В главата ми още кънтеше гласът от кошмара, който ме събуди - безплътен, неразбираем и лишен от всякакъв контекст; не помнех какво съм сънувал, останало беше само чувството за нервност. Лявата ми ръка беше полуизтръпнала, но подвижна и се пресегна към дистанционното на телевизора. Физзарядка, която не следвам; гласове и картини, обливащи сетивата ми като хладък душ, който да удави подсъзнанието и да ме закотви в истинския свят.

                Пода в кухнята беше студен под босите ми крака. Насочих се мудно към хладилника, търсейки снощния половин сандвич и недоизпитата кутия мляко и лека-полека разбутвах съзнанието си в опит да се приготвя за предстоящия работен ден. Стигайки до масата открих, че десницата ми наистина държи чиния със сандвич, но лявата ми ръка стиска бутилка джин. Върнах се до хладилника и поправих грешката си, като пътьом се присетих и да включа ръбатото метално чудовище, което бившата наричаше "кафеварка". Машината наистина правеше еспресо, обаче изглеждаше като извадена от сънищата на Ешер и Гигер. Към това работеше само със зърна и успяваше да звучи като месомелачка.

След студения хляб, студеното мляко, горещото кафе и претъпкания транспорт се озовавам в бледия офис и правя своя принос към бездушната симфония от компютърни вентилатори, тракащи клавиатури и промърморени псувни.

                Отново съм по гръб, отново не знам какво сънувах и отново гледам тавана. Четири сутринта. Псувам, увивам се в чаршафите и стискам клепачи. Един хипопотам над оградата, два хипопотама над оградата, три хипопотама над оградата... Падам към мрачната повърхност на блатото, в черепа ми рикошира дрезгав глас, а мониторът твърди, че е шест AM. Изправям се и разтривам изтръпналата си лява длан. Пускам аеробиката и отивам да ловувам останки от пица в студената стоманена кутия. Озовавам се с бутилка джин, вместо стъкленото шише кола, изръмжавам и се сдобивам с правилното питие. Закуска, транспорт, зала с аромат на кабели и осемнадесет различни парфюма... По погрешка натискам "А" вместо "Л" и аутокомплийта изпраща съобщението при Аnna от HR. След кратко извинение някак става така, че обещавам кафе идните дни.

                Два часът е и аз съм буден. Лявата ми ръка е стиснала чаршафа, а дясната се е озовала на сърцето ми, сякаш опитвайки се да успокои пулса. Имаше някакви геометрични фигури, сякаш направени от нишки болнава светлина. Не, не знам. Изчезна миг след като отворих очи. Една камила прескача ручея, втора камила прескача ручея, трета камила прескача ручея, пета камила пре... Четири часът сутринта. Чудя се колко силно мога да изпсувам без да събудя съседите, но решавам вместо това да стисна зъби и да се насиля отново да заспя. Прогонвам Дрезгавия от съзнанието си, завъртам се по корем и си представям, че съм препарирана морска звезда. Една панда пада от клона, втора панда пада от клона, ше... Шест. Сутринта. Лявата ми ръка е свита в юмрук под кръста ми и, въпреки че е изтръпнала, сякаш се опитва да ме бутне в лепкавата бездна на тавана. Поне вече знам какво шепне кошмарът. "White bones and red sinew and black-thought skin." Отново и отново, ритмична мантра, от която някак ми се гади. Гимнастика. Месомелачка. Останки от снощното китайско. Рейс. Ръката още не ме е отпуснала, но знам, че понякога на нервите им отнема повече време да се освестят, ако ги натиснеш докато спиш. Анна минава да вземе една папка, но от недоспиването и изтръпналостта, не преценявам дължината на силата и размаха си. Картонът отскача от ръцете ѝ, а дланта ми се озовава на гърдите ѝ. Изчервявам се като репичка, а тя само се усмихва и казва, че към кафето ще трябва да добавя и парче Сахер. Вярно, почти бях забравил. Уговаряме се за петък след работа.

                "White bones and red sinew and black-thought skin..." И пак е два. Десницата ми е стиснала левия бицепс и кокалчетата ѝ блестят на уличната светлина. Ставам, изръмжавам, удрям с юмрук стабилната табла на леглото. Топлината от крошето се разлива по цялата ми ръка, адреналинът се насочва накъдето трябва и след две минути съм спокоен и гръбоположен. Едно фламинго във пустинята, две фламинги във пустинята, три фламинги във пустинята... Четири. "White bones and ..."  Часът е четири. "red sinew and..." Не си чувствам ръката, сякаш я няма, сякаш... "black-thought skin..." Погледнах към левицата си. Беше черна и лъскава от лакътя до ноктите. "White bones and..." Не можех да я движа, почти не можех да я усетя..."red sinew and..." ужасния напев не желаеше да напусне главата ми. Имах чувството, че дланта ми е едновременно топла и студена. Това не можеше да е истинс... "black-thought skin..." Шест сутринта. Перфектен час за ставане. Изправих се, изтегнах се и се и насочих краката си към кухнята. Кафе с капачка джин и вчерашна салата. Перфектната закуска. Раздвижих пръстите си, които изпукаха приветливо. Тялото ми е удобно, апартаментът ми е уютен, а днес след работа имам шанса и да си поканя готина мадама... Усмихнах се и с дрезгав, сутрешен глас си затананиках песничка...
                White bones, and red sinew, and black-thought skin, this is how desire condenses into sin. White bones and red sinew and black-thought skin, this is how I manage to let myself in...