"Смеещо Се"

Седях на пода и мракът беше залепнал по тялото ми като мокра дреха. Не можех повече, бях задъхан и уморен, а краката ми горяха от бяг и се бяха предали. Коленете ми крещяха заради неравния под и заради всичките пъти, в мрака, когато се блъсваха в нещо. Не чувах нищо отвъд свистенето на дъха си и туптенето в ушите. Не знаех къде се намирам, а тъмнината бе всепоглъщаща. Погледнах към ръцете си, но те не бяха там, можех само да усетя колко влажни и хлъзгави са дланите ми. Можех да вкуся потта, която се стичаше по лицето ми, щипеше очите и падаше на едри капки от носа ми. Трябваше да се махна от там, където съм, може би бях на открито, може би бях лесна мишена...

- Аз съм навсякъде...

Чух Гласа и настръхнах. Ако косата ми не бе подгизнала, сигурно щеше да се наежи като след шокова терапия. Успокоих дишането си и се заслушах. Не можех да преценя от къде идва. Затихнали хриптения и туптене в ушите, това бяха единствените звуци... И после тихият, далечен смях. Мразя този смях, никога не искам да чувам този смях, това не е човешки смях, не е детски, той е... Не искам да чувам този смях! И сега се носеше от някъде. Тихо и неравномерно, чувах го нейде между хриптенията. Трябваше да се махна от там.

- Ей ме, идвам...

Гласа скрибуцаше, беше някак тих, някак далечен, но все едно е до сами ухото ми. Краката отказваха да работят. Озовах се по корем и започнах да пълзя напред. Трябва да се махна от Гласа! Да избягам! Трябва да го няма! Да е мъртъв! Не искам... Шум.  Чух напълно различен, непознат шум и замръзнах. "Щрак" и после "Скръъц". Шумът беше странно глух, сякаш някой отваряше тежка метална врата към стая, която не кънти.

- Кротко...

Това беше нов глас. Непознат глас. Беше толкова бистър, толкова чист, толкова непознат... Всичко в мен се преобърна, паниката ме стисна още по-силно за гърлото, последно помня как усетих нечии пръсти върху рамото си и после всичко ми натежа и се сринах.

***

Отворих очи и веднага съжалих. Беше светло, ярко и болезнено; стиснах клепачи и се опитах да премигна и да свикна с лъчите, които нападаха ретината ми. Лежах по гръб, на меко. Ръката ми напипа ръба на меката плоскост и продължи надолу. Кръгла, метална тръба и под нея - въздух. Нейде из дебрите на съзнанието си открих думата... "легло"... Намирах се по гръб върху легло. Вече не бях подгизнал, дрехите ми бяха сухи и някак... Миришеха на чисто.

- Нали не мислиш, че са те спасили...

Гласа! НЕ! Гласа и тук ме е намерил! Станах рязко и наострих слух, очите ми още не бяха привикнали и всичко беше замъглено от рукналите сълзи.
И тогава пак чух смеха. Вече беше по-уверен, по-близък, по-силен... Кикот, който прераства в злобен присмех. Все още не можех да установя от къде идва. Къде е! Къде е моят преследвач и изтезател? ОТ КЪДЕ ИДВА ПРОКЛЕТИЯТ СМЯХ?!?

Краката ми намериха пода. Открих, че съм бос и съм стъпил върху мек килим. Тръгнах слепешката напред и Смеха ме последва. Константен, близък, сякаш всеки миг ще впие зъби в гърлото ми, а аз дори не усещах да има някого наблизо. А краката ми все още не бяха стабилни, все още боляха, всяка крачка беше тежка и мудна, нямах шансове да тичам.

През мъглата видях пред себе си силует, който се приближаваше. Замръзнах на място и силуетът също спря похода си. Изгледах го, очите ми все още не можеха да го различат. Беше просто едно бяло, размазано привидение пред мен. Стоеше мирно, може би ме наблюдаваше... Направих крачка напред и призракът последва примера ми. Втора. Трета... Фигурата пред мен повтаряше всяко мое движение. Подиграваше ли ми се? Или просто искаше да ме успокои, спирайки с мен и крачейки само с мен?
Стиснах клепачи и се опитах да дишам...
И тогава Смеха започна отново. Още по-силен, още по-звънък. Опитах да се затичам напред, може би щях да успея да блъсна привидението зад себе си. Нека Гласа и Смеха хванат него! Защо все мен ще преследват? Ако още повтаряше движенията ми, имаше шанс да се сблъскам в него и да го съборя, след което да го прекрача и...
Разперената ми напред ръка се удари в нещо твърдо.
Отворих очи, които бяха започнали да свикват със ярката синьо-бяла светлина.
Ръката ми опираше ръката на привидението, а лицето ми гледаше неговото.
Набола брада, разрошена коса, търсещ, леко оцъклен поглед...
Тогава осъзнах - бях се ударил в огледало.

Тъкмо разглеждах дрехите, които носех и отново чух смеха. Вдигнах рязко глава, за да видя в отражението дали Гласа не е зад мен... тоз ужасен, леко хриплив кикот...

Устните на отражението ми се движеха. Дробовете се тресяха неравномерно. Протегнах ръка към гърлото си...
Смеха идваше от мен.

"Джоана"

Тя се беше облегнала удобно в ъгъла на малкото, уютно помещение. Наслаждаваше се на звуците, които се лееха от колонките и наблюдаваше останалите. Млади, лъскави, някои познали само мимолетната задявка. И после старите, очуканите и използваните. И после тя (в другия ъгъл имаше огледало). Тя, с перфектните извивки, все още лъскава, все още красива, но и лъхаща на опит и емоция и на история...

Вратата се отвори с леко иззвъняване и влезе Той. Строен, с големи длани и дълги пръсти. С ботуши, целите потънали във прах, и с огън в очите. Огледа се, внимателно и бавно стъпи по-навътре със стабилната, небрежна походка на човека, който знае накъде, защо и как така.

Крачка, втора, трета... Тя го гледаше пленена... Пета, шеста и десета...

Ботуш, крачол, колан и риза... И китката му плавно как протяга се към нея...

Докосване. И тя настръхва, цялата, трепери и въздъхва.

Ръцете му повеждат я с танц навън.

И после вече са в дома му.

Той сяда с чаша във ръката, придърпва я, поставя я във скута си. Дясната му ръка обгръща тялото, лявата поспира за малко около ключето ѝ и после нежно се намества под главата... Погалване и стон. И тя трепери, пръстите му са докоснали сърцето ѝ. Погалване отново и отново, левицата му се движи уверено, умело, няма нужда от ориентир; а тя въздъхва, стене и вибрира. И пак погалване и пак и пак и пак...

И после - удар. Тя извиква.

И после пак я гали, пръстите намерили отново нежността, изтръгващи от нея най-красивата мелодия, шарещи навсякъде чевръсто, точно, без едно натискане да е сгрешено...

Удар. И още втори, трети, пети... И воплите ѝ пълнят въздуха, подскачат от стените, заглушават дишането му, обливат стаята в екстаз и ритъм. Удар. Мишницата му пристяга я, притиска я по-близо до гърдите му, където ритъма на трелите ѝ да се слее със туптящото сърце. Удар и екстаз, и топлата му длан, поддържаща я под главата...

И после ритъмът отново става бавен. Бясната емоция затихва във спокойствие и мекота. Той я докосва леко, леко, леко и тя въздъхва тихо, воплите ѝ сливащи се с неговия глас във песен. И няма нищо, няма стая, няма въздух, няма даже светлина, а само скутът му, ръцете му и звук, и звук, и звук... И тъй до края.

- Джоана, - каза той - така се казваше тя навремето. Така и теб ще те наричам.
Остави китарата грижовно на поставката, отпи и запали цигара.

"Джоана", опита се да улови тя ехото на думите му и се унесе.

"Вратата"

Вратата се рееше насред нищото.

Беше някак... Обикновена. Дървена, леко кафеникаква врата, с рамка и праг. Имаше издялани четири големи квадрата. Имаше леко извита, старомодна дръжка. Имаше си даже ключалка - голяма и широка, като за старомоден ключ... И въпреки това, беше напълно безинтересна врата. Ако видите такава по улицата, сигурно ще я подминете; ако я видите на входа на къща, сигурно няма да ѝ обърнете внимание...

Но тази врата беше на дрейф през нищото. И това я правеше специална, може би я правеше дори Врата, или Вратата. Самата тя беше напълно убедена, че е изключително ценна и всеки би трябвало да се интересува от нея.

Но всеки отсъстваше. Даже и никой отсъстваше. Тя за пореден път се огледа, видя, че наоколо липсва дори цвят и въздъхна. (не, не знам как така врата ще въздъхне, казах ви, че е Врата. Използвайте си въображението)

Та, вратата въздъхна и се замечта. Някога много отдавна, може би преди, а може би в бъдещето, тя имаше спомени. В този момент тя се пресягаше към тези спомени и се опитваше да ги улови, да ги спре, да ги осъзнае и да ги осмисли.

Започна със спомена за светлина.

Имаше предусещането (предспомена?) за фотони, които се удрят в дървесината ѝ, за отблясъците по лака ѝ, за отскачането им от предмети наоколо... Да... Светлина. И светлината винаги имаше източници. Тя се опита да си измисли какво би излъчвало светлина и си представи мъничко ярко кълбе. И след това второ. И трето... Кълбетата се множаха и се разрастваха и се отдалечаваха и вратата вече се рееше сред безброй далечни светлини. "Звезди" помисли си тя. "Да, звезди май бяха, или ще бъдат." Вратата се постара да задържи този образ в съзнанието си и започна истински да усеща, че плава сред множество звезди. Плава... И се върти. Това усещане не ѝ допадна.

Тя се концентрира отново.

Нещо, което не се върти... Нещо стабилно... ХА! Та нали самата тя беше нещо стабилно! Вратата се постара да си представи, че е закотвена на гладка, дървена повърхност... Звездите спряха да се въртят. Реенето спря. Харесваше ѝ така - да е на едно място, да стои права и горда. Не ѝ харесваше само, че дървото беше студено и гладко. Тя самата беше студена и гладка, това усещане ѝ бе твърде познато. За това вратата си представи... "Трева! Да! Знам какво е трева!" И започна отново. Първо един лек стрък, после пет, после хиляди... Вратата вече стоеше закотвена насред огромна зелена поляна под звездното небе. Но неподвижната трева я притесняваше и тя си предспомни вятъра... И с вятъра дойде шума на листа. И с шума на листа дойдоха дървета... Лека-полека Вратата оформи в съзнанието си картината на поле, с тук-там изскочили ниски дръвчета, с лек ветрец, който да люлее клоните, да гали стръковете и да шумоли в листата. И над това звезди. Милиони и милиони звезди...

Но нещо липсваше. Нещо не достигаше.

Вратата се замисли какво и осъзна - беше сама. Стоеше горда и стройна насред тази красива поляна, но беше напълно и изключително сама... Тя се опита да си представи нещо, някого, каквото и да било, което да убие самотата, но не успя.

И после се дочу чукане.

Първо леко, след това по-силно...

Образите на поляната и звездите изчезнаха, целия свят на Вратата изчезна. Нещо най-нахално ЧУКАШЕ по нея! Това... Това бе недопустимо! Та тя се намираше на средата на нищото! Тя беше ЕДИНСТВЕНОТО НЕЩО в света! Как можеше така, просто някой...

Чукането спря, след което дръжката се премести...

И Вселената се изля през Вратата, удавяйки нищото в същност.

"Автограф"

Стъклото беше хладно на фона на лятната топлина. Ния се беше отпуснала върху седалката, облягайки чело на прозореца. Усещаше вибрациите на двигателя, чуваше как гумите проскърцват, докато се носят по камъчетата. От радиото се лееше тиха и лежерна музика. Слънчевите лъчи галеха нежно кожата, по-леко дори от ефирните дрехи върху тялото ѝ. Тя притисна малкото томче по-близо до гърдите си. Днес беше специален ден - нейният любим поет беше в града и тя щеше най-сетне да вземе автограф. Чакала бе много и сега сърцето туптеше в гърдите ѝ сякаш почти в ритъм с буталата на двигателя. "Туп-туп, туп-туп, туп-туп" отмерваше то и Ния радостно броеше минутите на своето пътуване.

Бръмченето на мотора се превърна в мърморене; мърморенето - в тишина. Ния се изправи, и след това се озова на улицата. Шумът на града беше за нея една истинска симфония - гласове на хора, звуци от автомобили, тракане на трамваи по релсите, случайно пърхане на птичи криле. Тя отново погали малката книжка, докато се ориентира, след което се отправи към книжарницата. "Трак-трак-трак", в ритъм по паважа и към това пак ударите на сърцето "Туп-туп, туп-туп"; като комплект барабани. Тя броеше крачките си, минавала бе по този път много пъти и усещаше всяка позната неравност. От пекарната до любимата книжарница се носеха чудесни аромати - пресен, хрупкав хляб; шоколадови курабии; портокалов сладкиш... Ния обичаше това магазинче. Имаше си ритуал - към всяка закупена книжка си купуваше нещо от там; така като се прибереше можеше да се отпусне и съвсем да се загуби във фотьойла, в думите, във вкусовете и в ароматна чаша чай.

"Трак-трак-трак" и после врата. Отварянето донесе със себе си прекрасния звън на камбанки. Една стъпка само, вратата се затваря и после светът се променя. Слънцето вече не жари, уличният концерт вече не се чува, пекарната вече я няма. Има тиха музика, скърцането на паркета и миризмата на хартия, мастило и книжно лепило. Ния обичаше аромата на нови и стари книги дори повече от този на пекарната. Навяваше ѝ мисли за уют, топлина, спокойствие; караше я да си мисли за дъждовни капки по перваза, за лекото шумолене на дърветата в парка и за тихото пукане на огъня в камината. Момичето се отправи към тезгяха. "Трак-скръц, трак-скръц"; след което постави ръка на гладката, леко изтъркана дървена повърхност и се усмихна на познатия глас.
- Здравей, Ния! За подписването ли си дошла?
- Да, нали не съм закъсняла?
- Ни най-малко. Нека те упътя.

"Трак-скръц, трак-скръц, трак-скръц..."

***

"Трак..."

Той вдигна уморен, но усмихнат поглед към следващия посетител. Не беше очаквал толкова хора да са харесали творбите му и лицето му сияеше от радост. Пред него стоеше стройно, ниско момиче с ефирна лятна рокличка. С едната ръка притискаше към гърдите си едно напълно бяло томче, което го озадачи, защото той не помнеше никоя негова книга да е издавана в такъв формат. След това очите му се спряха на дългото, тънко бастунче, което беше казало "трак" и продължиха нагоре към черните слънчеви очила и лице, завъртяно леко встрани от него.

- Здравей! - поздрави той с всичката приветливост, на която беше способен

- О... Здравейте! - каза Ния и направи съвсем лек реверанс - Аз съм голяма почитателка на Вашите творби и много, много бих се радвала да получа автограф.

Бузите ѝ поруменяха и ръцете ѝ леко притеснено поднесоха бялото томче към него. Той го пое и го загледа учудено. Дебела хартия, с прилежно подредени релефни точки.

- Не знаех, че има такова издание.

- О, няма - каза Ния и бузите ѝ се напълниха с още повече цвят - но след като си купих оригиналното издание, помолих да бъде изработено това, за да мога да го чета сама. Имам подобно копие на всичките Ви сборници, но този ми е любимият - "Бриз и трева". Ще Ви помоля, само, да натиснете малко по-силно с химикалката...

Поетът отвори книжката и се постара да остави отчетлива и дълбока следа върху страницата, след което леко сконфузено го приплъзна по към масата и докато се усети изръси

- А имаш ли любима творба от него?

- Ня- нямам. - отвърна Ния - Обичам ги всичките, почти съм ги научила наизуст, само...

И замлъкна. Сведе глава към краката си, присви се и захапа долната си устна.

- Не, моля... Кажи, "само" какво?

- Аз... То... - тя пое звучно дъх и почти прошепна - Само едно не успявам да разбера... - и отново се сви.

- Кое? Ще се радвам да се опитам да обясня на най-големия си фен.

- Аз... Ами... "Оранжев Ден". Думите са хубави, но... Но... Не-знам какво е "оранжево" и... Тоест знам КАКВО е, но... И... Да. Това е. Думите Ви винаги са ясни и чудесни, но тук...

И отново мълчание.

Поетът отвори широко очи, пропусна да си поеме дъх и преглътна. "Това е като да обясниш на слепец какво е Оранжево", казваше най-добрият му приятел, когато не намираше думи. Е, ето ти сега предизвикателство.

- Хъм... Знаеш ли какво, мога да се опитам да ти обясня. - гласът му беше мек, а на лицето му се появи усмивка. Винаги ставаше така, когато криеше притеснението си. Ния се изправи на място и завъртя леко главата си на една страна, сякаш се опитва да чуе по-добре...

- Оранжевото... То е... Хм... Представи си топъл, летен ден. Стоиш под следобедните лъчи и пред теб има дърво, обсипано с плодове. Пресягаш се към огрените клони - онези, които са поели най-много от слънчевите ласки и откъсваш един плод. Тази топлина в дланта и върху устните, онази сладост, която може да изпиташ само тогава... ТОВА е "оранжево". Поне за мен.

Ния се отпусна леко замислено и пръстите ѝ погалиха отпечатъка от автографа.

"Туп-туп" каза сърцето на поета.

Момичето се усмихна широко и искрено и отново направи лек реверанс.

- Благодаря Ви!