"The After-Morning"

Събудих се с тежки клепачи и още по-тежка глава. Сенките и пукнатините на тавана се преплитаха и танцуваха пред едва-фокусиращите ми очи, образувайки кошмарни форми от ранната история на многоклетъчните организми, пъплещи по сушата. Цялото това нещо се завихряше като въртоп около светещата лампа в центъра. Защо не беше загасена, по дяволите? Навън е светло, а часът е... Хм... Около 9:30 сутринта.

Седнах в леглото и огледах щетите от снощи. Огромното, меко, удобно и уютно легло беше най-малко разхвърляното нещо в стаята, може би защото все още не желаех да напусна обятията на пухкавата бяла завивка, която покриваше по-голямата част от него. Върху големия кадифен фотьойл до гардероба с огромното огледало висяха дънките ми. Така преметнати на облегалката, изглеждаха почти подредено. Подът беше осеян с паднали книги, случайни плюшки и женски дрехи, които предполагаемо чакаха да бъдат захвърлени в пералня. Сутрешното слънце изливаше своите нескончаеми орди от фотони през огромния прозорец, който изпълняваше ролята на северна стена. Каквото и да си говорим, мацката имаше много приятна спалня. Дори пердетата изглеждаха някак... High-class. Фактът, че се намирахме много нависоко също допринасяше за усещането, защото покривите на квартала лежаха пред мен като на длан. И все пак не бяхме на последния етаж.

Изръмжах. Ниско, грубо и сутрешно... И изтръгнах мудното си тяло от любящите ласки на чаршафите, за да стигна до панталоните. Пръстите ми бяха някак изтръпнали и аз се псувах на ум, че не съм си свалил бижутата преди да заспя. Ципът измяучи, коланът изщрака и аз се насочих през вратата. Имах бегли спомени, че нейде около огромния хол с ужасно приканващия (и употребен подобаващо) килим се мотае вратата на нещо като баня. Не грешах, а пътьом успях даже да се спъна в чантата си и да намеря в нея четка и паста за зъби. Нямаше никакви индикатори мацката да е още в апартамента, но се надявах да не е решила да ме държи заключен цял ден. Все пак трябваше да стигна до офиса към 11:25. От огледалото ме гледаше някакъв рошав киселяк, който аха-аха и щеше да започне да ми изсипва кофи с вулгарен сарказъм върху главата. За щастие или не, се оказа, че този киселяк съм аз. И реших да не си отварям устата в опити за членоразделности и кохерентност.

Онази първична част от нервната система, която е останала сякаш от рептилската еволюционна фаза и която се бори с всяко едно утро, учтиво ми напомни, че докато качвахме мацката върху кухненския плот сме забелязали машина за кафе. Отчаяно се надявах същата да не е плод на ранните ми мечти, а също и че въпросната завърска нишка ще успее да намери самия безценен кафяв прах по някакъв начин. Сигурно чрез обоняние, или отваряне на всички шкафове един по един. Проследявайки в ума си снощното трасе (врата - под - хол - диван - килим... маса... сте-на...) открих маршрута към така бленуваната кухня. За мое най-огромно щастие пътьом изненадах кутия цигари, която си почиваше на масата (как точно е оцеляла там след бесните конвулсии на мацката, които успяха да съборят всичко останало, си остава мистерия. Явно цигарите имаха доста борбен дух). Събрах всичко хищническо, което можех да извикам и успях да я грабна с ловкост, умение, хитрост... и леко залитане, докато се навеждах към лъскавия махагонов плот. В джоба на дънките намерих запалка, а на халката им висеше вечният джобен пепелник. Трябва да призная, че холът малко ме стресна. Ако страдах от агорафобия, сигурно щях да се метна под голямата осмоъгълна маса в далечния край и да се барикадирам със старинно изглеждащите столове. Това не беше маса за вечеря, по дяволите, това беше маса за банкет.

Успях да се придвижа до кухненската врата в рамките на цигара време, което постижение наградих с тържествено запалване на втора цигара. Забавих се не само заради сутрешната мудност, но и защото периодично бивах обсипван с много силни спомени за предната нощ. Прекарах поне две минути в изключило състояние досами входа, защото си спомних колко красива гледка беше мацката, коленичила пред мен, докато се опирах на готическата библиотека до вратата. Вярвайте ми, никой алкохол не опиянява така, както миризмата на стари книги, примесена с парфюма и аромата на възбудена жена, която до преди малко не е можела да говори. Дори само споменът може да ви накара да примижите блажено и за миг да забравите усещането, че ако не се докопате до кана с катран може да рухнете и да изтлеете. Отворих портала към обещаната земя и агорафобът в мен се кротна като бебче. Кухнята беше уютна, невероятно малка в сравнение с другите три стаи, които посетих... И все така стилна. Приятна бяла дървена маса, удобно изглеждащи дървени столове... Всичко беше изчистено и минималистично. Вярно, по пода имаше разхвърляни контейнери с подправки и чай, но това по никакъв начин не разваляше красотата на мястото. Даже напротив. Единствено съжалих, че ,вилнеейки, не съм употребил масата. На нея открих малка бележка, която ме уведомяваше, че кафето се намира в средния шкаф над плота (помнех го добре, акустиката му беше интересна, както се оказа. Мацката все пак не беше ниска). В бележката имаше и друго. Локацията на ключ, телефонен номер и име. Всичко - изписано много четливо, с приятен, не твърде завъртян, но ве пак стилен (пак тая дума, ама няма как - единствено тя пасва) и що-годе орнаментиран почерк.
Калина. Хубаво име.

Калина явно предпочиташе чай пред кафе, защото имаше само половин пакет силно и скъпо кафе, докато целия рафт на шкафа беше запълнен с малки бурканчета още по-скъп чай. Всякакъв - от каркаде, през мента, до... лотус? Сериозно? Че даже беше и най-изпит. След кратък оглед на пакета кафе, открих, че прахът вътре е на около два месеца, но пък мирише като току-що отворена по-долнопробна марка. Успях да пренеса безценното пакетче до машината и използвайки огромната калкулационна способност на сутрешното си съзнание, приложих най-фино-инженерната мисъл на която съм способен... И най-сетне си направих чаша кафе. Фактът, че на машината имаше надпис "On/Off" и картинка за това кое копче колко дълго кафе пуска, също помогна. Но няма да дам кредит на дизайнерите, те правят машини за течно злато, не им трябва повече кредит. След като изпих чашата почти на екс, си направих втора и се насочих към хладилника. Кисело мляко, масло, колбаси, зеленчуци, хляб, отрязана женска глава... Ок, имаше продукти за закуска.

- Добро утро! - каза симпатичната руса глава

- Ърхръм! - изръмжах аз в ответ, надявах се учтив.

- Ъм... - главата ме погледна озадачено - Ама... КАЗАХ "добро утро!"

- Добро да бъде. - изхриптя от гърлото ми, докато вадех продукти за сандвич.

- Ти... Пич, ти колко точно си още пиян, за да... Хей! ХЕЙ! КАКВО ПРАВИШ?!?
 
- Премествам те - казах аз, нежно държейки русата чипоноска в ръцете си - сиренето е зад теб. А аз съм гладен.

- КОПЕЛЕ, не! Чакай сега. Аз съм говореща глава в хладилник. И има шанс и ти да се озовеш говореща глава в хладилник! А ВМЕСТО ТОВА СИ ПРАВИШ ЗАКУСКА! КАКЪВ ТИ Е ПРОБЛЕМА, БЕ?!?!?!?

- Нямам никакъв проблем. -казах аз спокойно, вадейки бялото блаженство от дъното на студената кутия. - Случайно да знаеш къде Калина държи ножовете?

- В чекмеджето до мив... Абе! Не сменяй темата!

- Мадам... Сукубата може да си пази глава в хладилника, ако ще. Това въобще не ме ебе в случая. Имам нужда от кафе. Имам нужда от храна. Искам да се досъбудя и да стигна до офиса. - сетих се, че и айран трябва и посегнах към млякото.

- Ама... - главата ме гледаше искрено втрещена - Ти... ЗНАЕШ тя какво е?

- Мацка... Ти си глава в хладилник. У дома имам ифрит във фурната.

Тропнах вратата на хладилника и се захванах да закусвам.

"Защо Луната Свети Нощем"

Един ден Онго Бонго се събудил рано сутрин, защото сънувал много страшен сън. Притеснил се той, опитал се да забрави, но не успял. За това Онго Бонго, който бил сънувал страшен сън, отишъл при Мъдрия Старейшина Хаким Кодим.
- Мъдри Старейшина Хаким Кодим, - казал Онго Бонго, който бил сънувал страшен сън – сънувах много страшен сън, който много ме притесни.

- Разкажи ми за страшния си сън. – казал Мъдрия Старейшина Хаким Кодим и запалил лулата си, пълна с билки.

- Сънувах, - казал Онго Бонго, който бил сънувал страшен сън – че Слънцето, Което Светли Високо в Небесата е догонило и изяло Луната, която Тъмнее Ниско в Небесата. Беше много страшен сън.

По онова време, Светът още бил млад и Слънцето, Което Светли Високо в Небесата по цял ден гонело и лудувало с Луната, Която Тъмнее Ниско в Небесата. Тя тъмнеела, защото по цял ден Слънцето, Което Светли Високо в Небесата я напичало и тя била хванала сериозен тен. А нощем било тъмно и само звездите блещукали на черния небосвод, като малки млади светулчици. Каквито, да си кажем право, били тогава.

- Това е много страшен сън, - казал Мъдрия Старейшина Хаким Кодим, изпускайки огромен обръч от дим през лулата си – прибери се у дома, Онго бонго, който си сънувал страшен сън, а пък аз ще се заема с въпроса по мъдър и старейшенски начин.

Онго Бонго, който бил сънувал страшен сън, се поклонил ниско до земята и се прибрал в сламената си къща до брега на Ручея, Който се Вливал В голямото Езеро. (защото тогава светът бил още малък и реките били още едва ручейчета, а моретата били още едва езера)

Мъдрия Старейшина Хаким Кодим сложил нови билки в лулата си и извадил Малкия Сияещ Кристал на Истината (който в последствие се превърнал в прадядото на всички кристални топки, които и до ден днешен се използват от вещици и мъдреци). Погледнал той в Малкия Сияещ Кристал на Истината и много се притеснил, защото сънят на Онго Бонго, който бил сънувал страшен сън, се разкрил пред него като на филм, само че вече не бил Страшен Сън, а бил истина. Мъдрия Старейшина Хаким Кодим открил, че Слънцето, Което Светли Високо в Небесата  има и второ лице, което крие зад гърба си и което е опасно и чудовищно и което, реално, искало да изяде Луната, Която Тъмнее Ниско в Небесата.

Мъдрия Старейшина Хаким Кодим помислил, попушил и след като приготвил множество силни магии за път (да, Мъдрия Старейшина Хаким Кодим бил и магьосник, както всички Мъдри Старейшини след него), взел лулата с билките и една торба с храна и отишъл да посети Луната, Която Тъмнее Ниско в Небесата. (защото тогава светът бил много млад и хората още нямали телефони, или телеграфи, или дори пощенски гълъби, а Луната, Която Тъмнеела Ниско в Небесата все пак била твърде високо и далече, че да може да извика дотам)

Три дни се реел Мъдрият Старейшина Хаким Кодим из небесата, носен от своите магии за път, докато стигнал до Луната, Която Тъмнее Ниско в Небесата.

- Луна, Която Тъмнее Ниско в Небесата, - казал Мъдрия Старейшина Хаким Кодим – идвам при теб с много лоши новини. Онго бонго, който е сънувал страшен сън ми разказа, че в съня му  твоят другар, Слънцето, Което Светли Високо в Небесата, крие страшното лице на звяр, което скоро ще се опита да те догони и изяде. Трябва да те скрием.

- Това е много плашещо, Мъдри Старейшина Хаким Кодим, моля те с твоите мъдрост и опит да ми помогнеш да открия как да се спася.

- Мислих дълго и внимателно и смятам, че ако се качиш Високо в Небесата и ако отидеш в Нощта, Слънцето, Което Светлее Високо в Небесата няма да успее да те догони.

- Добре, Мъдри Старейшино Хаким Кодим, ще те послушам.

Но точно в този момент, скритото лице на звяр на Слънцето, Което Светлее в Небесата, ги чуло и се засилило да хване и изяде Луната, Която Тъмнее Ниско в Небесата. Тя се уплашила и в своето желание да избяга, свалила кожата си с тен и я хвърлила върху лицето на звяра, след което с все сили се затичала по небосвода – нависоко и към Нощта.

И за това и до ден днешен Луната сияе нощем високо в небесата бягайки от страшното лице на слънцето, показвайки своята белота, която била под кожата хванала тен. И само понякога се загръща с мрак, за да се избърше от Звездния Прах, който сипят по нея звездите. И понякога, когато Слънцето отново покаже страшното си лице, което желае да я изяде, тя вдига старата си кожа с тен от земята и я хвърля върху него, докато се успокои. А ние, гледайки от Ниско до Земята, наричаме това „Слънчево Затъмнение”.

А Онго бонго, който бил сънувал страшен сън? Той видял как луната се спасила от Слънцето и се успокоил. И повече не сънувал този страшен сън.

"Brahms the Butcher"

Обичам да чета. И към това, че обичам да чета... От доста години се знаимавам (професионално) с преводи.
За това реших да постна тук един мой фенски превод. Творбата е на един наш много интересен модерен писател - Нинко Кирилов.
Оригиналният текст на български, както и множество негови прекрасни произведения, можете да прочетете в сборника му "Двойници и Животни".
Въпроснияt сборник може да намерите тук: https://www.goodreads.com/book/show/19522977 , а също и в по-големите вериг книжарници.
Още за автора, както и блог с (все още) неиздавани разкази можете да намерите чрез бързо издирване на името му в Google. :)
А сега... enjoy!
***

Brahms the Butcher

The lock on the matt metal suitcase makes a click. The hand with the watch takes it, the man rises, heads out the door of his flat, turns the key. He gets into the elevator and reaches the underground garage of the building. The block of flats is itself part of a closed complex, together with three more buildings; there is a fence and a guard. Now Mr. V.G., known in his professional circle as “The Brahms” due to his partiality towards the German composer, takes his silver Jaguar S-Type under the lifting barrier and gives a nod to the man behind the mirrored glass. Of course, he cannot see the guard himself, but he knows that the greeting is returned on the other side. The car glides softly to the right of the narrow street.

The Brahms’ suit is impeccable – dark grey, tight, with a thin black necktie over a black slim shirt. Before getting into the Jaguar, only the top button of the jacket is buttoned, but it gets unbuttoned with a trained gesture while sitting down. Everything is the same brand. His shoes aren’t the regular flats typical for a suit, but rather a pair of plain ankle boots with no ties or zipper. Brahms speeds up and the automatic gearbox allows his right hand to take the CD out of its case and place it in the small, but impressive, audio system.

***

He had been called to all manner of places, because he had the reputation of the best in the business. He had a few requirements: to be provided enough space to do his job; to have a really high-quality sound system on which to play a piece by his favourite composer (he had turned down jobs the moment he realised his client meant a home stereo from the previous century); the pay. The pay was never low, but no one had ever disputed it, given the services it provided. The Brahms would arrive, he’d play the music, he would ask everyone to leave his workspace and he would start preparing his tools. Collapsible hammer. A short, razor-sharp knife. A classic cleaver. Two fillet knives of different length and thickness. Everything – cleaned and neatly ordered in the briefcase. A few pairs of talcum-powdered rubber gloves, as well as single-use nylon overalls are in a small package on the back seat of the car. Things were usually over in less than an astronomical hour. They would lead him to the place, where the pig awaited. The Brahms was already equipped, his tools hanging on a belt tailored specifically for him. One of the piano, or violin concertos would start to play, the pig would give out an annoyed squeal and The Brahms would spend a few minutes circling around it, hammer already assembled and in his hand. One swift movement – and he’s behind the pig; a second one – and the hammer falls between the animal’s eyes and then almost instantly withdraws, together with the hand. The Brahms takes a few steps back, while the animal stumbles. The hammer is already hanging on his belt, and the sharp blade has taken its place in his right hand; a few seconds later the knife plunges into a precisely calculated spot on the wide part of the pig’s neck. It thrusts in all the way to the hilt. Then it comes out. The animal falls heavily on its left side. The music plays and commemorates its final dance. Only then does The Brahms begin working. He hangs the corpse of the animal on two giant hooks, which he has asked to be placed close by. He takes out the gas torch and the little hell begins. Then he takes out the two fillet knives (they are honed before each job) and he starts making consistent cuts with surgical precision. Sometimes he gets carried away and starts cutting in rhythm with the piece playing. He takes out the blowtorch (it’s also provided by the client) and scorches the necessary bits. His work is fast, clean and methodical. He places the clean, washed meat in separate containers. He cleans the workspace and his tools. He throws away the gloves and the overalls. He washes his hands with anti-bacteria soap and scorching hot water. Of course, the first thing he will do when he gets home is take a long, thorough shower. But now he receives his pay (always in an envelope as per the agreement) and he leaves his clients, shocked by his work.
The Brahms lives alone in his expensive quarters, the payment for which will be done in a few years. He used to have a serious relationship, but the lady in question could not deal with his unusual profession. They lasted about a year, but things came to an abrupt end, when they went to a symphonic concert, Hungarian Dance started playing, and The Brahms unconsciously snapped off a piece of his chair in an adrenaline rush.
* * *
He drives his car into the huge park of the mansion and slows down next to the butler, who attracts his attention with an elegant wave.
‘I will take it from here, sir!’
The Brahms gets out, buttons his jacket takes the suitcase and the package and then starts walking in the specified direction. A square-built man is already standing in the light of the opened door and gives a restrained smile.
‘Good day, please come in! May I offer you anything? Whiskey? Coffee? Tea?’
After the small hallway, there is a remarkably long bar, at which are sat a few men with glasses in their hands, chatting quietly. When the Client and the butcher pass them by, they all quiet down and stand up respectfully. Their eyes are filled with curiosity, and maybe a cocktail of a little scorn mixed with some fear.
‘No, thank you.’
‘Professional,’ the smile on the silk-robed client’s face grows wider ‘This way, please.’
The men from the bar have followed them to the big wooden doors, which slowly swing open. For some reason The Brahms expects a creaking sound, but it doesn’t come. They step into a large oval room, the butcher’s boots clatter over the old, but meticulously maintained floor.
‘The music is ready. It will take about an hour, correct?’ inquires the client. The Brahms gazes at the pink skin of his future victim. At the very centre of the castle’s large hall.
‘You must be joking.’ he says, looking up at his client.
‘Not in the least. But because of the, hmm, inconvenience I will double the agreed amount. I suppose it would not pose a problem for you.’
Everyone else is silent. The Brahms looks back at the exceptionally corpulent naked man, walking in front of them on all fours and quietly grunting from time to time. The double Concerto for cello and violin starts playing, as if from all around. The Brahms realises the men, stepping back respectfully, are his client’s guards. His face turns to stone, he turns around sharply and starts to leave.
‘Triple’ echoes the calm voice of his client behind him ‘And you will not have to clean up after yourself – it is my pleasure.’
The Brahms stops in his tracks, but doesn’t turn around.
‘I know you are the best. It does not matter to you what the animal is. And I just need its meat.”
And he smiles. The Brahms hears the last words come out of his wide smile. He turns around – he was right. He looks at the victim again – the man continues to circle lightly, shaking his flesh, and his grunts have either died down, or are hidden beneath the unfolding rumble of his forehead. The Brahms then drops his suitcase, which then opens (a few seconds earlier he has thumbed the unlocking sequence). He bends down, before any of the guards have time to react, the two fillet knives appear in his hands and then fly to the throats of the two guards, who have reached for their weapons. The cleaver also flashes, then with two steps and a honed swing it chops off the arm of the next guard, after which it stops at the back of his throat, having gone through the rest as if through butter. The last guard, unarmed, manages to take a few heavy steps towards The Brahms, only to also meet the cleaver – midriff-wrist-throat – and to fall almost silently. The violin crescendos over the cello. The Brahms slowly turns on his heels to face his client. Behind him there is an angry squeal, while the panicked robes flap for a few steps; the sharp blade for The Brahms’ special hit takes flight, and lands between the eyes. The butcher examines his suit – not even a speck. The knot on his tie has loosened from the movements, the shirt has come out of his trousers on one side, but otherwise everything is in order. Now in the hall there are five corpses, himself and...
‘What have they done to you?’ but he only says it to himself. The man-pig doesn’t answer, he lies on his side and lets out quiet, frightened grunts.

"Един миг от Безкрая"

Тик-так, чувах от часовника...
"Тик" и после "Так" и после пак "Тик"... Все по-бавно и по-бавно.

Тик. Так.
Тик... Так...
Тик.
Так.

Тик...

Отброих в ума си "1, 2, 3... 58, 59, 60..."

Так...

"1, 2, 3... 45, 46, 47... 598, 599, 600..."

Тик...

Излязох през вратата. Слязох по стълбите. Прекосих градината и ситгнах до оградата, която опасваше кооперациите. Тревата блестеше зелена и неподвижна под лъчите на обедното слънце. Небето беше синьо и чисто, без помен от облак. Прозорците улавяха късовете космичен огън и замеряха с него дърветата и паважа. Беше тихо. Беше мирно и спокойно - така, както винаги бях мечтал да видя света. Чувах само дишането си, стъпките ми по пътеката...

ТАК...
Това се чу нейде около бедрото ми. Като далечен изстрел.
Отворих портата и тръгнах надолу по улицата. Колите стояха неподвижни на пътя, нямаше го вечния рев на двигателите, нямаше го безкрайното вибриране на корубите им. Докоснах капака на един червен Фолксваген - гладък, прашен и горещ. И кротък. След което погледнах вътре. Шофьор - мъж почти на тридесет, с тениска на някаква метъл банда и най-концентрираната физиономия на света. На волана му беше закрепен телефон с огромен, светнал часовник на дисплея. Явно бързаше нанякъде. На съседната седалка лежеше папка с документи. Тръгнах към следващия автомобил - зелен мерцедес. Жена, около четиридесет годишна, с рошава къдрава коса, карирана риза и прокъсани дънки. А до нея - момченце на около десет, щастливо прегърнало училищна чанта, от която се подаваше ръкав или крачол на бяло, памучно ги.

Нямах време да разглеждам всичките коли и всичките пътници. Нямах време да описвам живота и битието им. Ускорих крачка и се насочих към центъра.

ТИК...

Зъбчати колела, които с усилие преместват огромната тежест и прещракват на място. Последният миг.

Стигнах до центъра на града и се насочих към моя офис. Не, поправка. Бившия ми офис. Открих, че автоматичната врата е затворена, но за щастие наблизо имаше строеж. Тухла в дланта ми и якето на охраната около ръката ми... И вратата вече не беше проблем. Късовете стъкло отказаха да падат. Премествах ги и те се превръщаха в малки, неправилно оформени звезди, които плаваха над тротоара. Нямах много време, за това се засилих нагоре по стълбите. Подминах Ема от колцентъра, която така и не поканих на кафе. Едва не се блъснах в Тони, с когото никога нямаше да изпием утрешните бири. Спрях се, колкото да ударя един шамар на кучката, която вече бе началникът тук... И стигнах до вратата на моя кабинет. Седнах на мекия стол зад бюрото. Отпуснах се и зачаках последния миг да отмине.
- Сбогом, дом. - казах, поглеждайки към стъклената врата, на която още пишеше МОЕТО име - Сбогом, мечти, сбогом мое мило дете.

То щеше да продължи да расте. Всичките усилия, които положих, за да започна малкия бизнес си бяха стрували. Вече не бе малък, вече можеше да се грижи сам за себе си, независимо кой го бе откраднал от мен.

Откъснах един застинал слънчев лъч от прозореца и го закачих на ревера си.

ТАК.

Гилотината падна.

***

"Силна експлозия в апартамента на виден бизнесмен разтърси Богаташкия Квартал днес по обед. За щастие пострадали няма и щетите на околните жилищни сгради се равняват на няколко прозореца, които не са издържали на звука от взрива. Полицията е намерила останки от самодейно устройство и е започнала разследване."