"Един миг от Безкрая"

Тик-так, чувах от часовника...
"Тик" и после "Так" и после пак "Тик"... Все по-бавно и по-бавно.

Тик. Так.
Тик... Так...
Тик.
Так.

Тик...

Отброих в ума си "1, 2, 3... 58, 59, 60..."

Так...

"1, 2, 3... 45, 46, 47... 598, 599, 600..."

Тик...

Излязох през вратата. Слязох по стълбите. Прекосих градината и ситгнах до оградата, която опасваше кооперациите. Тревата блестеше зелена и неподвижна под лъчите на обедното слънце. Небето беше синьо и чисто, без помен от облак. Прозорците улавяха късовете космичен огън и замеряха с него дърветата и паважа. Беше тихо. Беше мирно и спокойно - така, както винаги бях мечтал да видя света. Чувах само дишането си, стъпките ми по пътеката...

ТАК...
Това се чу нейде около бедрото ми. Като далечен изстрел.
Отворих портата и тръгнах надолу по улицата. Колите стояха неподвижни на пътя, нямаше го вечния рев на двигателите, нямаше го безкрайното вибриране на корубите им. Докоснах капака на един червен Фолксваген - гладък, прашен и горещ. И кротък. След което погледнах вътре. Шофьор - мъж почти на тридесет, с тениска на някаква метъл банда и най-концентрираната физиономия на света. На волана му беше закрепен телефон с огромен, светнал часовник на дисплея. Явно бързаше нанякъде. На съседната седалка лежеше папка с документи. Тръгнах към следващия автомобил - зелен мерцедес. Жена, около четиридесет годишна, с рошава къдрава коса, карирана риза и прокъсани дънки. А до нея - момченце на около десет, щастливо прегърнало училищна чанта, от която се подаваше ръкав или крачол на бяло, памучно ги.

Нямах време да разглеждам всичките коли и всичките пътници. Нямах време да описвам живота и битието им. Ускорих крачка и се насочих към центъра.

ТИК...

Зъбчати колела, които с усилие преместват огромната тежест и прещракват на място. Последният миг.

Стигнах до центъра на града и се насочих към моя офис. Не, поправка. Бившия ми офис. Открих, че автоматичната врата е затворена, но за щастие наблизо имаше строеж. Тухла в дланта ми и якето на охраната около ръката ми... И вратата вече не беше проблем. Късовете стъкло отказаха да падат. Премествах ги и те се превръщаха в малки, неправилно оформени звезди, които плаваха над тротоара. Нямах много време, за това се засилих нагоре по стълбите. Подминах Ема от колцентъра, която така и не поканих на кафе. Едва не се блъснах в Тони, с когото никога нямаше да изпием утрешните бири. Спрях се, колкото да ударя един шамар на кучката, която вече бе началникът тук... И стигнах до вратата на моя кабинет. Седнах на мекия стол зад бюрото. Отпуснах се и зачаках последния миг да отмине.
- Сбогом, дом. - казах, поглеждайки към стъклената врата, на която още пишеше МОЕТО име - Сбогом, мечти, сбогом мое мило дете.

То щеше да продължи да расте. Всичките усилия, които положих, за да започна малкия бизнес си бяха стрували. Вече не бе малък, вече можеше да се грижи сам за себе си, независимо кой го бе откраднал от мен.

Откъснах един застинал слънчев лъч от прозореца и го закачих на ревера си.

ТАК.

Гилотината падна.

***

"Силна експлозия в апартамента на виден бизнесмен разтърси Богаташкия Квартал днес по обед. За щастие пострадали няма и щетите на околните жилищни сгради се равняват на няколко прозореца, които не са издържали на звука от взрива. Полицията е намерила останки от самодейно устройство и е започнала разследване."

"There must have been a door here in the wall, when I came in."

Джим седеше пред вратата. "Ей сега ще я отворя" мислеше си той "Най-сетне ще се махна от тук!"
Светът наоколо беше сив. Високи каменни стени и облаци над тях. Джим знаеше, че над облаците има покрив, но не се виждаше. Имаше някаква светлина, но светът наоколо беше окъпан в здрач.
Четири години. Отне му четири години да открие стената и после да я следва, докато не намери врата.
Четири години, в които да осъзнае, че е в затвор и да започне да търси изход.
И сега, най-сетне, той седеше пред вратата.
Но се колебаеше.
"Да я отворя ли наистина? Все пак... Тук си имам всичко..." Джим свали ръката си при тялото. "Така де... Има къде да се спи, има какво да се яде... Не умирам от студ, не е непоносима жега..."
Земя. Мека, сива пръст, която поддава и обгръща уютно формите. Той приседна замислено и се унесе...

Отново сънува поляни. Отново сънува слънце и гори. Картини от книгите, сцени от илюстрации... Ето, сега стъпва бос по тревата и тя е мека и хладна. Зеления килим отстъпва място на пясъчен бряг и Джим се разхожда по мокрия пясък, слушайки шума на водата. И всичко е светло, истински светло... И цветно.
И всичките тези звуци... Той дори не знаеше от къде в съня му са с епоявили звуци, които не е чувал... Но всичко бе толкова хубаво и толкова красиво...

Джим отвори очи, тръсна глава и се изправи. Пред него стоеше вратата.
Той се пресегна към дръжката.

Изстрел.

Бравата избухна.

Вратата се отвори и Марта прескочи тялото на човека, който се бе озовал твърде близо в прекалено неподходящ момент.

- Мамка му! И тук е стая! - каза тя и тръгна към следващата врата, която се виждаше на отсрещната стена.

Още 4 метра.

Още един изстрел...

Джим пое последен дъх.

"Жребци на Нощта III"

Спрях да тичам, за да рабера къде се бях озовал.

Влак. Огромен, само ширината на вагоните беше колкото църковна зала. Фучеше като стрела през подземията, подминавайки спирките. Беше празен, не, пуст. Не знам дали дори имаше машинист.

Луминисцентните лампи, до колкото работеха, обливаха всичко във синьо-сив студ.

И после чух звуците. Първо скърцането на острите й като бръснач нокти по стъклото. После дрънченето на ужасната верига и свистенето на куката във въздуха. Те пронизваха монотонния ритъм на колелетата и релсите. Намерих отражението й в прозореца. Беше плашеща гледка. Наподобяваше скелет на антропоморфна котка, облечен в сива динозавърска кожа. По бедрата й падаше лилава, прокъсана, сатенена препаска, а върху раменете й можех да забележа останките на сходно горнище. Лицето й... Нямаше нищо общо с човешкото - хищно, с малки очи и огромни оголени зъби. Опашката й се мяташе в ритъм, контрабалансирайки люлеенето на вагона.

- Ето те и теб, little plaything.

"Проклети шифтъри!", помислих си аз и започнах отново да бягам. Напред, само напред. Зад себе си чух смях и усетих бързото движение на атлетичното й тяло.

Тичах.

Хвърлях се през врати, прескачах от вагон на вагон и тичах... А тя все повече и повече се приближаваше.

***
Не зная защо реши да ловува точно мен. Шифтърите са такива - харесват си жертва и я преследват, докато не изтръгнат от нея своя трофей - крайник или череп. Видях я за първи път в облика на милата ми, мъртва баба. Промъкна се през прозореца на стаята ми и увисна от тавана. След около минута, в която само ме гледаше, свали "облика" и показа същината си.

Не каза нищо, не издаде звук, не можех дори да чуя дишане.

След това просто скочи към мен и аз побягнах.

***

Наложи се да започна да прескачам редиците от седалки, вместо да бягам по коридора в средата. Шифтърите все пак използват и хладни оръжия и нейното беше красива верига със странна кука накрая - сребриста, начупена, с детайлни гравюри, инкрустирани червени камъни и заточени ръбове.

Катерех се по седалките, защото когато не успяваше да ме улучи, куката засядаше в тях.
***

След като се озовах на улицата успях да се кача на някакъв мотор. И отпраших, оставяйки шифтъра далеч назад. Мразя шифтъри. Единствената ми надежда за спасение изглеждаше да се добера до някоя пушка. Забих се в първия оръжеен магазин и след като отърсих стъклата от себе си грабнах най-близкото оръжие и някакви амуниции.

Шифтърката се появи на вратата точно, когато бях сложил последния патрон в помпата. Изстрелях всичките на серия, но единственото, което постигнах беше да я отдалеча от вратата. Започнах отново да тичам - през улиците на покрайнините на града; през порутени сгради; през едва започнати строежи...
Тя винаги беше само няколко крачки зад мен.

***

Стигнах последната врата. Оказа се, че влакът не се задвижва от локомотив, както очаквах. Пред първия вагон нямаше нищо - само релси и ярко слънце. Бяхме се озовали някъде високо. Беше ранен следобед.

Чух как веригата свисти отново във въздуха, докато господарката й я завърта за пореден полет.

Скочих...

Последното нещо, което помня е как започвам да падам.

Пронизваща болка в опакото на дланта ми.

И онзи ужасен свистящ глас...

- Got you!

"Neo-Wolf"

Зовът раздира тишината -
Кървав, гневен и последен.
И после мрак обгръща мрака.
Сама потегля, бродейки, душата.

А звярът със очи човешки,
Облизва устни, става кротко,
Прибира ножа във кания,
И радва се на чужди грешки.

Гората вече е градът.
Свърталища, хралупи тайни.
Във малките алеи, в ъгли тъмни,
Ще дебне той, когато погне го гладът.

И после мрак облян в червено,
Паважа в алено ще украси.
И лъсналото острие прилежно,
Във кръв ще бъде пременено.

И хищникът с човешките очи
Ще броди пак през тишината
На спящите изгаснали прозорци,
На тежките затворени врати.

Градът е вече новата гора,
На този Вълк е ловните полета.
Затуй страхувай се ти през нощта,
Когато улиците се напълнят с тишина.

"На Чаша Чай V"

Седях, загледан в чашата от черен авантюрин. Малките отблясъци в камъка ме караха да се чувствам като гигант, държащ в ръцете си неопозната галактика. От чашата се вдигаше пара, която носеше в себе си аромата на сакура.

- Някога имал ли си помощници? – попитах лекомислено събеседника си.

Сянката ме погледна и застина за няколко секунди.

- Да.

- Къде са те сега?

- Изчезнаха.

- Какво им се случи? – все още се взирах в чашата. Опитвах се да видя планети, около миниатюрните „звезди” и изстрелвах въпросите си вяло.

Черепът отново ме изгледа мълчаливо. Усетих че настръхвам.

- Хората.

- Не... не съм сигурен, че разбирам. – казах аз, оставяйки топлото каменно изделие на масата. Вече не бях разсеян.

- Това, в което вярват човеците, оформя голяма част от света. Особено тук. Постепенно хората спряха да вярват, че имам помощници и аз спрях да имам помощници.

- Но... Значи ли това, че всички божества...
- Да.
- Има ли някои, които са оцелели?

- Има. Променени.

- Значи ли това, че е възможно и ти да изчезнеш?

- Аз нямам нужда от вяра, за да съществувам. Аз съм.

- И все пак...
- И все пак, всяко живо същество вярва в мен в последните си мигове. Защото аз съм.

Отпих от вишневия цвят смесен с лъжица мед. Какво пък. И аз съм тук. И аз вярвам. Не е като да мога друго.