"Една Нормална Сутрин"

Беше една напълно нормална сутрин. Дърветата пееха, птиците зеленееха... Не, момент. Май не трябваше да е така. Мислите ми не са много на място BC (Before Coffee).

Та... Беше една напълно нормална сутрин. Птици, дървета, Витоша в далечината. Станах, изкъпах се и се зарових в гардероба.
- Добро утро! - чу се от някъде и областта около слепоочията ми изтуптя два пъти. Стреснах се леко.
- Кой си ти, по дяволите?
- Да... Ъм... Здравей. Аз съм Вътрешния ти Глас.

- Кой?
- Ъм... Вътрешния Глас.
- Да, ама ко...? Не, чакай. имам по-важен въпрос. Защо? Как?
- Ами... От Началството ми казаха, че е време да свърша малко работа и... Еми разгледах насам-натам и при теб май нямаше такъв. Затова... Здравей! Аз съм новия ти Вътрешен Глас.
- Върви си. - казах аз и се захванах със сутрешния ритуал по намиране на чифт чорапи.

- Ама как така! "Върви си." ВСЕКИ трябва да има Вътрешен Глас.

- Не и аз.

- Ама... Ама... С кого ще водиш вътрешни диалози? И ще спориш? И кой ще ти напомня шашмите в живота?

- Виж... Аз съм беден artist, не съм ти Писател. На мен ти не си ми нужен. - казах възможно най-спокойно, докато лявата ми ръка се пресягаше към поредния черно-сив чорап. ОК, този изглежда почти идентичен с чорапа в дясната. Сега само... Тю! Дупка. Добре, следваща опция...

- Слушай, момче... - каза Вътрешния Глас леко изнервено - Значи, системата е следна...

- Не. Ти слушай. Ти явно си доста новичък и зеленичък. На мен не ми трябваш.

- Ти... Моля? Значи, ще знаеш, че аз съм много опитен Вътрешен Глас. Взех си всичките изпити с петици и шестици и директно ме нае...

- Не, не, ти не разбираш... Оф... Сега е момента да си вървиш. Помоли началството да ти подбере някого и те съветвам да не им споменаваш, че си пробвал да си при мен.

- Ама как така?!? То си пише в правилата "Всеки трябва да има вътрешен глас."
- И пак: на мен прост Вътрешен Глас не ми е нужен. - ок ,чифт. ура! Сложих остатъка от купчината в гардероба, за да е готова за утрешния ритуал и се отправих към кухнята.
- Ама... ама... Не може така, аз..

- Виж... Ти си в главата ми, нали? Огледай се внимателно. Предполагам, че нейде зад теб ще да има нещо като врата.
- Тук е доста пусто, не виждам къ... А! Наистина има врата!
- Отвори я.

- ОК... Я, борова гора!
- Хубаво. Ето - виждаш, не е празно. А сега бягай.
- Моля? Да бягам? Ама... ААААААА!
Чух тихо щракване, като от затваряща се врата. ОК, ще се учи от опит младокът, какво да се прави.
Денят продължи да е напълно нормален. Закусих. Дооблякох се. Излязох. Качих се в автобуса...

- ААА! - чух вик в главата ми, последван от някакво подобие на тежко и забързано дишане - КОПЕЛЕ! КОПЕЛЕ, ЗАЩО НЕ МЕ ПРЕДУПРЕДИ?
- За какво? - усмихнах се леко лукаво аз. Трябва да ви кажа, че от мен не струи прекомерно количество доброта, докато не стигна до първото си кафе. А то се пие чак в офиса.

- Нещастник! Какви бяха тея, бе? Грабнаха ме два чифта ръце и ме повлякоха през вратата... И после... И после... - пак ускорено дишане. Долових и сякаш някакво потреперване.

- Не е като да съм ги видял. Ако не ги опишеш трудно ще мога да ти кажа КОИ бяха. А какви... Твои колеги, предполагам.

- Мои колеги ли?!? Огромна рицарска сянка със светещи очи и някакъв пират с акулести зъби и перка на гърба? ТОВА СА МОИ КОЛЕГИ? КАКВИ КОЛЕГИ, БЕ?!?

- Еми да. Именно. Твои колеги.
- Копеле, някога някой казвал ли ти е, че нещо никак, ама НИКАК НЕ ТИ Е НАРЕД?!? Ти си някакъв много странен и счупен шибаняк, ще да знаеш!

- Това не е ново - въздъхнах аз и се загледах пак в застиналата река от автомобили - Предполагам, че не са ти направили нищо крайно...?
- Помъкнаха ме през оная ми ти гора. И ме заведоха до някакво сборище... Копеле, колко са, бе! Броих двестатина и после им затрих бройката, а бяха, като че ли, доста повече от това.

- Повече са.

- Човек... Ти как, по дяволите, се справяш с това? Според мен до сега е трябвало да те тикнат в някоя стая с меки стени!

- Имам си врата. - казах аз простичко.

- Е, да. Ама... Тя не изглеждаше заключена.

- Не е.

- Е, тогава не излизат ли?

- Естествено, че излизат. Нали сам каза, че трябва да има някой, с когото да споря, когато съм сам, да водя вътрешни диалози...

- Човееек. Ти си...

- Аз съм си напълно обикновен и нормален. И, както може би сам се убеди, не ми трябва Вътрешен Глас.

- Копеле... Махам се. Оправяй се. К'ъв каза да търся... Писател? Може на някой да му трябва Вътрешен Глас.

- Наслука! - казах аз и се изкикотих наум. Повечето писатели отдавна вече си имат Вътрешен Глас.
И после пак бях сам в главата си. Реката от коли се придвижи с още десетина метра. Градът си шумеше с обичайното количество сутрешна забързаност. А аз си мечтаех за чашата кафе.

Беше една напълно нормална сутрин.

"На чаша Чай IV"

Седяхме отново в малката стаичка. Бях решил да прекарвам време тук, с книгите. Тази, която току-що прочетох беше на един млад господин със бляскава кариера и трагичен край.

- Маниите често ли са път към теб? - попитах аз

- Всеки път води до мен. - каза събеседника ми спокойно.

- А защо се получават? С такава сила?

- Защото човеците понякога имат проблеми с волята. Ако тя не стига нито за да си дарят свобода, нито за да се самооковат, те се сриват.

Загледах се във масивната обсидианова чаша, от която се вдигаше пара. Никога не съм си мислил, че може да се направи чаена чаша от вулканично стъкло. Замислих се отново над книгата, която тъкмо бях оставил... Нещо не ми се връзваше.

- Момент... Сетих се... А защо вътре имаше страници от книгата на Лариса и Джет?

- А нима мислиш, че в твоите книги няма страници от други? Или че в техните няма твои страници? Задаваш ми глупави въпроси, особено след като си гледал линиите в огледалото.

Черепа ме изгледа поти разочаровано. В опит да скрия срама си, забих нос в лавандуловото ухание и отпих.

- Явно имам още да се уча как се мисли.

- Имаш. - каза сянакта на живота и ми се усмихна добродушно.

"Из чаената Библиотека II"

Мартин беше млад и що-годе успешен бизнесмен в разцвета на силите си. Той вярваше в упорития труд и в това, че не бива никога да се предава. За това на 33 годишна възраст вече имаше собствена фирма, прелестна съпруга и прелестна малка дъщеричка. С годините той си беше изградил добра етичо-морална основа и се стараеше да я следва. За това когато замениха малкия апартамент в центъра с прекрасната къща на края на града, той се нае да подреди така дневната си програма, че да може да кара както Мирела на работа (защото тя нямаше книжка), така и Маги на училище.
Беше добър и грижовен баща и мил и обичлив съпруг...

Когато къщата бе готова, той и Мири решиха да преместят Маги в едно частно училище по-близо до тях. И там, на първата родителска среща, той срещна НЕЯ - новата класна на Магдалена. Мартин се стресна, когато очите му за пръв път се спряха на нея. Тази искра, която се разпали в гърдите му, го притесни, защото беше изпитвал подобно нещо само при първите си срещи с Мирела. Опита се да игнорира това и да се концентрира над живота си.

Успя в продължение на две седмици, докато Маги не се прибра у дома с бележка, в която с четливи и изваяни букви се приканваше някой от родителите да се свърже с НЕЯ. Мартин сметна за най-разумно да я посети на другия ден, след като закара дъщеря си на училище. Така и така щеше да е там. Срещата протече с кротък и спокоен тон. ТЯ каза, че Маги е много умно и приветливо хлапе, но наскоро се е сбила с едно от момчетата в класа. ТЯ не оспорваше, че момчето по принцип има склонността да е побойник и да се заяжда, но смяташе, че е редно да говори с родителите и на двете деца, защото в училище не се гледа с добро око на буйстващите деца...

Някъде на средата на разговора Мартин вече не можеше да се концентрира. Слушаше гласа ѝ, гледаше как косата ѝ пада по раменете, давеше се в очите ѝ... Той успя да смотолеви едно "Ще поговоря с Маги, благдаря Ви..." и се върна в офиса.

През този ден той беше толкова разсеян, че за малко да провали една не много важна сделка. Взе дъщеря си от училище, прибра съругата си от работа... Но сякаш действаше на полу-автомат. Мирела си помисли, че просто се е преработил и не обърна много внимание на странното настроение на мъжа си.

Мартин спа неспокойно тази и следващите две нощи, но после се успокои. Мелницата на злободневието го завъртя, зъбчатите колела затракаха рутинно и живота тръгна по старо му...

До следващата родителска среща. Мири беше у дома с лека температура и се наложи да отиде той.

- Как мина родителската среща?

- Моля?

- Попитах как мина родителската среща.

- А... добре. Класната е много доволна от малкото ни момиченце. Каза, че е с буден ум, задава уместни въпроси и взима активно участие в клас. Предложи да я запишем на СИП по литература догодина.

- Това са чудесни новини!

Мартин кимна и се усмихна вяло.

- Уморен съм. Днес имах тежък ден на работа... - излъга той - Ще си легна по-рано.

След което стана и се отправи към спалнята им на втория етаж. Облече си пижамата. Загаси лампата. Легна... И прекара следващите два часа изследвайки шарките по тавана. И мислейки за НЕЯ. Искаше да крещи. Искаше да псува. Искаше да не е той. Та нали имаше всичко - жена, която обича, дъщеря, превъзходна работа... Трябваше да е доволен от живота си. Да е верен съпруг. Да не лъже... От къде на къде такива плашещи желания в главата му? Защо...

Идните две седмици бяха тежки. Будеше се по-изтощен, отколкото си лягаше. Губеше концентрация. Беше разсеян. Не се хранеше много. Започна да изглежда болнав. Мирела се притесняваше за него; дори Маги го питаше какво не е наред. А той просто отвръщаше с едно "Ще се оправя..." "Напрегнато ми е..." "Опитвам се да завърша една голяма сделка..." Стандартни извинения. Стандартни лъжи. Та как точно можеше да им каже какво му беше всъщност? Или на когото и да било? "В гърдите ми сякаш расте голям, стоманен кактус. И с всеки следващ ден разкъсва все повече дробовете и сърцето ми." Не! Щеше да се справи, щеше да се пребори...

И после започна да Я преследва. Първо само в интернет - намери профилите й в разните социални сайтове... След това откри къде живее и започна да излиза "на вечерна разходка, да поема малко въздух и да ми олекне главата". И наистина, след тези си разходки той се прибираше у дома малко по-свеж, с цвят в лицето...

И никой не разбра, че два месеца той просто излизаше и гледаше НЕЯ от разстояние. Как ходи. Къде ходи. Как продавачките й се усмихват. Как слага слушалките и просто се разхожда два часа в парка. Как й стоят дрехите.

И така шестдесет вечери.

През деня след последната вечер, Мартин седеше в офиса си. Беше обгърнал главата си с ръце и тихо хлипаше. Вратата беше заключена, телефона лежеше на бюрото с извадена батерия...

Мартин мислеше. Той не можеше да си представи живота по друг начин, освен с Мирела и Магдалена. Той не можеше и за миг да изневери на принципите си, които му казваха, че никога не бива да предаваш. Никога не бива да изневеряваш. Никога не бива да лъжеш... А ето - два месеца вече той правеше именно това. Лъжеше най-близките си. Изневеряваше на жена си, било то и платонично; от разстояние... А желанието в него гореше все по-ярко и по-ярко.

И там, на удобния офисен стол, пред масивното орехово дърво, Мартин чу звук. Беше като трошенето на чаша. Като пукането на леда, който поддава под краката ти зимно време... Погледна надолу - звука идваше от гърдите му.

Мартин бавно и треперещо посегна към чекмеджето на бюрото си.

- Не мога повече. Предавам се.

Ръката му напипа револвера...

***

Клара се прибра в малкото си апартаментче. Захвърли якето в посока на закачалката и изрита кецовете си под нея. След това седна на фотьойла до уредбата и пусна телевизора. "... е намерен в офиса си, след като секретарката му чула силен гърмеж. Наложило се полицията да разбие вратата. Заварили тялото на бюрото - с пистолет в ръката. Никой не знае защо видния бизнесмен би направил подобно нещо. Съпругата му Мирела отказа коментар..."

Клара трескаво загаси телевизора. Това на снимката беше бащата на малката Маги. С треперещи ръце, Клара посегна към спринцовката. Не желаеше да плаче днес. Не желаеше да плаче никога повече.

През прозореца я наблюдаваше тихо и невидимо силует с дупка в главата.

Ръката й се понесе към копчето с надпис "Shuffle"...

"Имигранти"

- Ама защо трябва да го пия, мамо?

- За да можеш да с играеш с другите деца, миличък.

- Но то е горчиво и ми пари на гърлото!

- А мислиш ли, че Херакъл, или Тор щяха да мрънкат за дето отварата е горчива?

- Не! Те са герои и са смели и силни!

- А ти искаш ли да станеш герой? И да не се разболяваш?

- ИСКАМ! – каза Холи и изпи набързо мутагена.
„Само още година...” помисли си майка му „И никой няма да може да узнае...”

"На Чаша Чай III"

Седнахме в малка библиотека. Удобни меки кресла, красива дървена масичка... Зарадвах се, че този път не сервира в костения порцелан, който толкова обича да използва.
- Хубава маса. - отбелязах аз. Рядко се случваше да видиш нещо със светла шарка из стаите му.
- От най-хубавия Ясен. - отвръна той.
Загледах в многобройните книги наоколо. Всички стени бяха сякаш направени от рафтове за книги. Имаше книги дори около и над вратите.
- Прелисти някоя. - каза моят събеседник и посочи лавиците.
Аз взех едно тънко, тъмно-синьо томче с твърди корици.
На него нямаше инто заглавие, нито автор, нито каквато и да било маркировка.
Отворих го някъде около края. В книжлето се описваха животите на самолетен ентусиаст, носещ името Петър и Лариса - начална учителка и наркоман.
Прелистих набързо оставащите страници. Интересно съвпадение бележеше края на историята.
- Ти ли си го оркестрирал така? - попитах аз.
- Не. Аз никога не подреждам нещата. Не е нито сред задълженията, нито сред хобитата ми.
- И моята ли е нейде наоколо? - започнах да шаря с очи по рафтовете.
- Ти вече си чел една от твоите. - каза твърдо той.
- Само последната страница. - мисля, че не успях да скрия любопитството в гласа си.
- Наистина ли искаш... - започна събеседникът ми, пресягайки се към близките лавици - ... да прочетеш всичко онова, което се страхуваш, да знаеш?
- Вече съм чел една от моите. - казах аз и се скрих зад глътка от чашата си.
Сянката На Живота само се усмихна и прехвърли ръката си от книгите, към чайника.
Наля в чашата си.
Ябълка и канела... Аромат за книги и дъждовни дни.

"Из Чаената Библиотека I"

Ватърът навяваше хапещи малки кристални пръски в лицето му.
- Мамка му! - измърмори той и се опита да се скрие във високата яка на палтото си. Не обичаше този сезон - нито студа, нито мокрите паважи, нито заледените улици.
В слушалките се пусна любимото му парче.
И изведнъж той усети тежест върху десния си лакът.
Стресна се и погледна. Видя познато бледо лице, което му се усмихна и после погледна напред. Тъй като тя не си направи труда да свали слушалките от ушите си, той просто вдигна рамене и продължи напред.
След няколко метра стигнаха кръстовището пред гарата.
Тя пусна ръката му и изчезна също толкова внезапно, колкото се беше появила.
- Коя ли беше тази? Навремето я познавах май... - помисли си той и тръгна да пресича.

***

Клара седеше на дивана и гледаше лошото време навън.
- Нищо. След малко ще ми стане слънчево.
Тя се пресегна и пусна следващата песен.
Мелодията й напомни отново за Джет. Напоследък често мислеше за него, докато отровата се лееше из вените й. Зачуди се дали някога ще се срещнат пак. Зачуди се дали той не е някъде там, навън, на хапливия студ в момента.
Не го беше виждала от 4 години. А вече нямаше контакт с никого от онази компания.
Клара притисна спринцовката към ръката си и усили музиката.
- Джет... - прошепна тя и се усмихна.

***

Погребенията се състояха в един и същи ден, на десетина метра едно от друго.
Въздишките и сълзите на опечалените образуваха синхронна, тежка мелодия.

***
В един малък, едностаен апартамент, някой влезе, за да започне да разчиства.
След седмица щяха да дойдат новите наематели.
Погледа се спря на уредбата. Пръста натисна копчето.

"Ангел"

Чисто небе, обсипано с безпощадни, студени звезди, които обливат тихата, черна повърхност със своята бледа и безстрастна светлина.
И после... Трепване.
Спокойният течен мрак бива набразден от малки вълни, а в центъра им се оформя полусфера, която започва да расте.
И расте.
И расте.
Понечвам да побегна, но безбрежието сякаш е увило пипалата на огромен октопод около глезените ми.
Лъскавият балон от мрак е вече огромен, имам чувството, че ако продължи да расте ще ме погълне.
И после се пръсва.
Без звук, без експлозии, без дори да се чува как късовете от него падат отново върху черното покривало като някакъв гротескен дъжд.
Мрак се влива обратно в мрака...
Черните пръски полепват по дрехите ми, в косите ми, опитват се да попият в кожата ми...
А там, където до преди миг се извисяваше безформения левиатан...
Сега се виждат чифт огромни, разперени бели криле, целите в катранени капки.
И под крилете - фигура.
Свита, коленичила, поемаща си тежко дъх.
Едва-едва откъсваща се от лепкавата течност.
Вдига глава и под дългата й гарванова грива виждам две сини очи.
Като две бездни от лед и небе, сред струите на мастилен водопад.
Тя се изправя.
Трудно, бавно, но грациозно.
Под разкъсаната рокля от полепнал мрак, тялото й сякаш сияе.
Като направено от бледите лъчи на пълната луна, които се процеждат през обсидиановото було на облаците.
Погледът й се спира на мен.
Вдига изящната си, искряща ръка...
Посочва ме...
- Ти.